Ектор Мало - Без дом

За да се откажа от тоя живот, имаше само един изход и бащата сам ми го посочи — да постъпя на работа. Ако се откажех от тоя волен и скитнически живот, трябваше да престъпя обещанието си към Етиенет, Алекси, Бенжамен и Лиза, с други думи, трябваше да ги изоставя. Всъщност Етиенет, Алекси и Бенжамен можеха и без мене, щяха да си пишат. Но Лиза! Лиза не знаеше да пише, леля Катерина също не пишеше — Лиза щеше да бъде загубена, ако я изоставех. Какво би си помислила за мене? Само едно — че не я обичам вече, че не обичам нея, която беше толкова привързана към мене, нея, с която бях толкова щастлив! Невъзможно!

— Не искате ли да ви съобщавам как са децата? — попитах аз.

— Те ми споменаха за това, но аз не мисля за нас, като те убеждавам да се откажеш от стария си занаят на уличен певец. Никога не бива да мисли човек за себе си, преди да е помислил за другите.

— Точно тъй, татко. Ето че вие самият ми посочвате какво трябва да правя. Ако от страх пред опасностите, за които говорите, се откажа от задължението, което съм поел, ще мисля за себе си, няма да мисля за вас, няма да мисля за Лиза.

Той ме изгледа пак, но по-продължително. После изведнъж хвана и двете ми ръце.

— Слушай, момче, трябва да те целуна за тия думи, Ти имаш добро сърце, а истината е, че това не зависи от възрастта.

Бяхме сами в стаята за свиждане, седнали на една пейка, един до друг, и аз се хвърлих в прегръдките му.

— Ще ти пожелая само едно — продължи бащата. — Бог да те пази, мое мило момче!

И двамата стояхме няколко минути мълчаливи, но времето минаваше и настана часът на раздяла.

Изведнъж бащата бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам голям сребърен часовник, който беше окачен за петелката с малка кожена каишка.

— Не бива да се разделим, без да ти дам нещо за спомен. Ето моя часовник, вземи го. Не е много скъп, разбираш, нали — иначе щях да бъда принуден да го продам. Не върви и много добре — от време на време трябва да се побутва. Но е единственото нещо, което имам сега, и затова ти го давам.

С тези думи той ми сложи часовника в ръката и понеже не исках да приема такъв скъп подарък, добави тъжно:

— Тук не ми е нужно да зная колко е часът. Времето и така тече много бавно и ще умра от скука, ако броя часовете. Сбогом, мой малък Реми, целуни ме още веднъж. Ти си славно момче и запомни, че винаги трябва да бъдеш такъв.

Струва ми се, че той ме улови за ръката и ме изпрати до изхода. Но какво стана накрая, какво си казахме, не помня — толкова бях смутен и развълнуван.

Когато си спомня за тая раздяла, в паметта ми изниква само чувството на вцепенение и безсилие, което ме обзе целия, когато се намерих на улицата.

Мисля, че стоях дълго, много дълго на улицата, пред вратата на затвора, без да се реша да свърна наляво или надясно, и навярно бих стоял така, докато мръкне, ако изведнъж ръката ми не напипа случайно в джоба кръгъл и твърд предмет.

Неволно и без да съзнавам добре какво правя, го опипах: часовникът ми!

Веднага скърби, тревоги, страх — всичко изчезна. Детето в мене мислеше вече само за часовника си. Имах часовник в джоба си, свой собствен часовник, на който можех да гледам колко е часът. Измъкнах го от Джоба си, за да видя колко е часът: дванадесет. Нямаше никакво значение за мене дали беше дванадесет часът, или десет, или два, но бях много щастлив все пак, че беше дванадесет. Защо? Трудно бих могъл да отговоря, но така беше. Ах, дванадесет! Кога стана дванадесет? Знаех, че е дванадесет, часовникът ми каза. Ей, че приятна работа! Стори ми се, че часовникът е нещо като довереник, с когото можеш да се посъветваш, да поговориш.

— Колко е часът, приятелю часовник?

— Дванадесет, драги Реми.

— А, дванадесет! Тогава ще трябва да направя това и това, нали?

— Разбира се.

— Добре, че ми напомни, иначе щях да забравя.

— Аз съм тук, за да не забравяш.

С Капи и с часовника имах вече с кого да разговарям.

Часовникът ми! Ето две думи, които е приятно да изговаряш. Толкова много желаех да имам часовник и винаги сам се уверявах, че никога няма да имам. А ето че в джоба ми цъкаше часовник. Не вървял много добре, казваше бащата. Нямаше значение. Вървеше и това беше достатъчно. Трябвало да се побутва с пръст. Щях да го побутвам, и то здравата, без да го жаля, а ако не помогнеше, сам щях да го разглобя. Това щеше да бъде забавно. Щях да видя какво има в него и кое го кара да върви. Трябва да слуша, иначе ще бъда много строг.

Толкова се бях увлякъл в радостта си, че не забелязвах как Капи се радваше почти колкото мене. Той дърпаше крачола на панталона ми и джафкаше от време на време. Най-после заджафка толкова силно, че ме изтръгна от мислите.