Ектор Мало - Без дом

Как се радвахме.

Всичко стана, както беше решено, и няколко минути преди четири часа бащата врътна ключа на вратнята.

— Всички на път! — викна той весело.

— Капи, напред!

И като улових Лиза за ръка, двамата се затичахме, придружавани от веселия лай на Капи, който скачаше около нас. Може би той мислеше, че тръгваме за дълго по широките пътища, което би му харесало повече, отколкото да стои вкъщи, където му дотягаше, защото не ми беше възможно да се занимавам винаги с него — което най-много му харесваше.

Всички бяхме празнично пременени и някои хора се обръщаха да ни изгледат. Не зная как изглеждах аз, но Лиза, със сламената си шапка, със синята си рокля и със сивите си платнени ботинки, беше най-хубавото, най-жизненото момиченце, което съм виждал. Очите й, трептящите й ноздри, раменете, ръцете — всичко в нея говореше и изразяваше радостта й.

Времето мина така бързо, че не усетих. Помня само, че към края на вечерята някой от нас забеляза, че откъм запад небето се покрива с черни облаци, и понеже вечеряхме на открито, под един голям бъз, не беше трудно да разберем, че се надига буря.

— Деца, трябва да побързаме да се приберем в Гласиер.

При тези думи всички възкликнахме:

— Толкова скоро!

Лиза не каза нищо, но направи движения на несъгласие и недоволство.

— Ако задуха вятър — каза бащата, — може да събори рамките. Да вървим.

Нямаше какво да възразяваме. Всички знаехме, че стъклените рамки са състоянието на градинаря и ако вятърът изпочупи стъклата, той ще бъде разорен.

— Аз тръгвам напред — каза бащата. — Върви с мене, Бенжамен, и ти, Алекси. Ние ще избързаме, а Реми ще дойде след нас с Етиенет и с Лиза.

Без повече приказки те тръгнаха с бързи крачки. Ние вървяхме по-бавно след тях — аз и Етиенет се съобразявахме с хода на Лиза.

Но не ни беше вече до смях, не тичахме и не скачахме вече.

Небето все повече причерняваше и бурята прииждаше бързо с облаци прах, носени от надигналия се вятър, който ги извиваше в страшни вихрушки. Когато попаднехме в такава вихрушка, трябваше да се спрем, да извърнем гръб към вятъра и да затулим с ръце очите си, защото прахът ни заслепяваше. Когато дишахме, в устата ни влизаше пясък.

Гръмотевици трещяха в далечината и техният тътен бързо се приближаваше, примесен с внезапни светкавици.

Аз и Етиенет бяхме уловили Лиза за ръка и я влачехме след себе си, но тя с мъка ни следваше и не можехме да вървим толкова бързо, колкото искахме.

Дали ще стигнем преди бурята?

Ами татко Акен, Бенжамен и Алекси ще я изпреварят ли?

За тях беше от съвсем друго значение — ние трябваше само да се запазим от дъжда, а те — да предпазят рамките от разрушение, тоест да ги затворят, та да не ги дигне вятърът и да ги блъска, както си ще.

Гръмотевиците трещяха все по-често и по-често и се струпаха толкова много облаци, че стана почти нощ. Когато вятърът ги разкъсаше, тук-таме в черните им недра зееха бакърени ями. Явно от тези облаци всеки миг можеше да рукне пороен дъжд.

Чудно нещо! Сред трясъка на гръмотевиците се разнесе странен шум, който летеше към нас и беше необясним. Сякаш полк конници препускаха, побягнали от бурята. Но това беше глупост — как можеха да попаднат конници в тоя квартал?

Изведнъж заваля град. Първо няколко зърна, които ни удариха по лицето, после, почти веднага — цял порой. Трябваше да се скрием под една вратня.

И тогава видяхме как се изсипа най-страшната градушка, която човек може да си представи. В миг улицата се покри с бяла постеля като сред зима. Зърната бяха едри колкото гълъбови яйца и като падаха, дигаха оглушителен шум, сред който от време на време изтрещяваха счупени стъкла. Със зърната от покривите на улицата падаха най-различни неща — парчета керемиди, мазилка, счупени плочи, особено плочи, които образуваха черни купчини сред бялата постеля от град.

— Ах, рамките! — извика Етиенет.

Тая мисъл ми мина и на мене през ума.

— Баща ти може да е стигнал навреме.

— И да са стигнали преди градушката, няма да имат време да покрият рамките с рогозки и всичко ще се изпочупи.

— Казват, че градушката не бие навсякъде.

— Много сме близо до дома и няма да ни пощади. Ако вали и в градината както тук, горкият татко ще бъде разорен. Ах, боже мой, той разчиташе толкова много на цветята и толкова му трябваха пари!

Без да зная добре цените, често бях чувал да казват, че стъклените рамки струват хиляда и петстотин — хиляда и осемстотин франка стоте и веднага разбрах какво голямо нещастие щеше да бъде за нас, ако градушката изпочупеше например шестстотинте рамки — да не говорим за парниците и цветята.