Ектор Мало - Без дом

За да бъда справедлив, трябва да заявя, че нашият живот не беше само работа и умора. Ние си имахме и време за отдих и развлечение, кратко, разбира се, но затова пък по-приятно.

Неделен ден, следобед, се събирахме под една малка лозница, която опираше о къщата. Аз вземах арфата от гвоздея, на който тя висеше през цялата седмица, и двамата братя и двете сестри започваха да танцуват. Никой от тях не се беше научил да танцува, но Алекси и Бенжамен били веднъж на някакво сватбено увеселение в Мил Колон и запомнили горе-долу какво е кадрил. Тия спомени ги ръководеха. Когато се уморяваха да танцуват, караха ме да им изпея всичко, каквото зная, и моята неаполитанска песен продължаваше да прави силно впечатление на Лиза:

Винаги когато й пеех последния куплет, тя се просълзяваше.

Тогава, за да я развеселя, играех някоя забавна комедия с Капи. За него също тия неделни дни бяха истински празници — те му напомняха за миналото и когато свършеше ролята си, на драго сърце би започнал отново.

Аз пък бях посветил тия неделни дни на Виталис. Свирех на арфата и пеех, сякаш той беше до мене. Добрият Виталис! С всеки изминат ден уважавах все повече и повече паметта му. Разбирах по-добре какво е бил за мене.

Така изминаха две години и понеже татко Акен ме водеше често със себе си на пазар, на цветарския кей, на Мадлен, на Шато д’О или при цветарите, на които носехме нашите цветя, лека-полека успях да опозная Париж и да разбера, че ако той не беше мраморният и златен град, както си представях, не беше и калният град, както си въобразих много прибързано при първото ми влизане в него през Шарантон и квартала „Муфтар“.

Видях паметниците, влязох в някои от тях, разхождах се по кейовете, по булевардите, в Люксембургската градина, в градината Тюйлери, в Елисейските полета. Видях статуи. Стоях удивен пред движещите се тълпи. Получих известна представа за живота в големите столици.

За щастие моето образование не се ограничи само с видяното и със случайните впечатления от разходките и обиколките ми из Париж. Преди да стане самостоятелен градинар, „таткото“ работел в разсадниците на Ботаническата градина, където се срещал с учени и студенти — връзките му с тях възбудили у него влечение към четене и учене. Няколко години той купувал със спестените си пари книги, а през малкото си свободно време четял тия книги. Когато се оженил и дошли децата, нямал вече свободно време. Преди всичко трябвало да изкарва насъщния си хляб. Зарязал книгите, но не ги изгубил и не ги продал, а ги прибрал в някакъв шкаф. Първата зима, която прекарах в семейство Акен, беше много дълга и градинарската работа не бе преустановена, но бе отложена за няколко месеца. Тогава, за да се запълнят вечерите, които прекарвахме край огнището, той извади старите книги от шкафа и ги раздаде на нас. Повечето от тях бяха съчинения върху ботаниката и историята на растенията с няколко разказа за пътешествия. Алекси и Бенжамен не бяха наследили от баща си любовта му към четенето и редовно, всяка вечер, разтваряха книжките си и заспиваха на третата или четвъртата страница. Не така сънлив и по-любознателен, аз четях, докато дойде време за лягане. Първите уроци на Виталис не бяха загубени — така си казвах, когато си лягах, и мислех за него с умиление.

Желанието ми да уча напомни на бащата за времето, когато той отделял по две су от залъка си, за да купи книги, и към тези, които бяха в шкафа, прибави още няколко, които ми донесе от Париж. Те бяха купувани безразборно или по увлекателните заглавия. Но в края на краищата те си оставаха книги и ако пообъркаха целеустремения ми ум, тази обърканост по-късно изчезна и запомних и още помня всичко, което беше хубаво в тях. Вярно е, че всяко четиво е полезно.

Лиза не знаеше да чете, но като ме виждаше задълбочен в книгите, щом остана някой час свободен, любопитствуваше да узнае какво ме увлича толкова много. В началото поиска да вземе тия книги, които не ми позволяваха да играя с нея, после, като видя, че въпреки всичко аз пак се залавях за тях, помоли ме да й чета, а накрая — да я науча да чете в книгите.

Благодарение на нейния ум и въпреки недъга й с помощта на зрението и слуха успях да се справя. Но тя винаги предпочиташе четенето на глас, което ни занимаваше и двамата. То беше нова връзка между нас. Съсредоточена, с вечно нащрек ум, несмущавана от леки и глупави разговори, тя навярно намираше в четивото онова, което трябваше да намери в действителност — развлечение и духовна храна.