Ектор Мало - Без дом

— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.

— Познавахте ли го?

— Много добре.

— Тогава кажете какво знаете за него.

— Това е най-лесното. Името му не беше Виталис. Той се наричаше Карло Балзани и ако живеехте преди тридесет и пет или четиридесет години в Италия, само това име би ви казало всичко за човека, за когото се безпокоите. По това време Карло Балзани беше най-прочутият певец в цяла Италия и неговите успехи на нашите големи сцени бяха известни. Той пееше навсякъде — в Неапол, в Рим, в Милано, във Венеция, във Флоренция, в Лондон, в Париж. Ала един ден загуби гласа си. Тогава, като не можеше да бъде вече пръв между артистите, той не искаше да засенчи славата си, като се излага в недостойни за името му театри. Отказа се от името си Карло Балзани и стана Виталис, като се криеше от всички, които го познаваха през време на славата му. Но трябваше да се живее. Опита няколко занаята и не успя, падаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая започна да разиграва обучени кучета. Но продължаваше да бъде горд в своята неволя и би умрял от срам, ако публиката научеше, че блестящият Карло Балзани е станал бедният Виталис. Случайно узнах тази тайна.

Ето значи обяснението на тайната, която беше възбудила така силно моето любопитство!

Бедният Карло Балзани, милият и чуден Виталис! Да ми бяха казали, че е бил и крал, пак нямаше да се зачудя.

На другия ден щяха да погребат моя господар и бащата ми обеща, че ще ме заведе на погребението му.

Но на следния ден, за мое голямо огорчение, не можах да стана, защото през нощта ме хвана остра треска, която започна с тръпки и силен огън. Струваше ми се, че гърдите ме болят и че съм болен също като Добродушко след нощта, която прекара на дървото, в снега.

Всъщност аз имах остро възпаление, с други думи, белодробно възпаление, причинено от простудата през нощта, когато бедният ми господар загина.

Това гръдно възпаление ми даде възможност да оценя добротата на семейство Акен и особено — предаността на Етиенет.

Макар че обикновено бедните хора не са особено разположени да викат лекар, аз бях толкова тежко и опасно болен, че пристъпиха заради мене това правило, което е едновременно и вродено у тях, и навик. Повиканият лекар нямаше нужда от продължителен преглед и подробно описание, за да познае каква е болестта ми. Той заяви веднага, че трябва да ме занесат в болница.

Това беше всъщност най-простото и най-лесното нещо. Но бащата не се съгласи.

— Той е паднал пред нашата вратня — каза той, — а не пред вратата на болницата и затова ще трябва да го гледаме.

Лекарят оборваше с най-разумни думи това суеверно съждение, но не успя да го отклони. Решили бяха да ме оставят и ме оставиха.

И към всичките грижи на Етиенет се прибави и друга — тя стана болногледачка и ме гледаше внимателно и грижливо като същинска милосърдна сестра, без да прояви някога нетърпение или да забрави нещо. Когато биваше принудена да ме остави заради къщната работа, Лиза я заместваше и много пъти в треската си аз я виждах край леглото, устремила в мене големите си неспокойни очи. Унесен в бълнувания, мислех, че тя е моят ангел пазител, та й говорех, както бих говорил на ангел, и споделях с нея желанията и надеждите си. Оттогава свикнах неволно да я смятам за неземно същество, обкръжено с някакъв ореол, и бях напълно изненадан, като я гледах, че живее между нас, докато аз очаквах да я видя как отлита с големи бели криле.

Болестта ми беше дълга и мъчителна, с много усложнения, които биха отчаяли може би и родители, но не изчерпаха нито търпението, нито предаността на Етиенет. Няколко нощи тя трябваше да бди над мене, защото гърдите ме стягаха така, че ми се струваше, че всеки миг може да се задуша, и Алекси и Бенжамен я заместваха един след друг край леглото ми. Най-после почнах да оздравявам, но понеже болестта ми беше дълга и капризна, трябваше да чакам пролетта да раззелени ливадите в Гласиер, за да изляза от къщи.

Тогава Лиза, която не работеше нищо, зае мястото на Етиенет и тя ме разхождаше край бреговете на Биевр. Тръгвахме по обед, когато слънцето биваше най-топло, и като се държахме за ръка, вървяхме бавно, следвани от Капи. Тая година пролетта бе хубава и приятна или поне съм запазил хубав и приятен спомен за нея, а това е все едно.

Кварталът, който се намира между Мезон Бланш и Гласиер, е малко познат на парижаните. Смътно знаят, че там някъде има долинка, и понеже реката, която я напоява, е Биевр, казват и смятат, че тая долинка е една от най-мръсните и най-окаяните местности в околностите на Париж. Но това не е истина и местността е много по-хубава от лошата си слава. Биевр, за която много често съдят по това, което е станала по промишлен начин в предградието Сен Марсел, а не по това, което е в действителност във Вериер или Рьонжи, тече там или поне течеше по времето, за което говоря, под гъстата сянка на върби и тополи, а край бреговете й се разстилат зелени ливади, които възлизат леко до малки хълмове, осеяни с къщи и градини. Тревата е свежа и буйна през пролетта, паричките посипват с бели звезди изумрудения й килим, а сред разлистените върби, сред тополите, пъпките на които са намазани с леплива смола, птиците — косът, циганското славейче, сипката — прелитат и напомнят с песните си, че тук е още полето, а не градът.