Ектор Мало - Без дом

— Къде отиваш? — запита ме бащата.

— Както ви казах: ще се опитам да видя още веднъж Виталис, а после ще правя това, на което той ме научи — ще свиря на арфа и ще пея.

— Значи искаш да си останеш музикант?

— Нямам друг занаят.

— Големите пътища не те ли плашат?

— Нямам дом.

— Но след нощта, която прекара, би трябвало да се позамислиш.

— Разбира се, бих предпочел меко легло и топло кътче.

— Искаш ли да имаш меко легло и топло кътче, срещу труд, разбира се? Ако искаш, остани, ще работиш, ще живееш при нас. Разбираш, нали, че не ти предлагам богатство, нито безделие? Ако приемеш, ще трябва да се трудиш, да работиш много, ще трябва да ставаш рано, да копаеш здравата през целия ден, да си изкарваш хляба с пот на челото. Но в замяна на това хлябът ще ти бъде обезпечен, няма да бъдеш изложен на опасността да спиш на открито както миналата нощ, а може би и да умреш самотен край някой километражен камък или в някой ров. Вечер леглото ти ще бъде готово и като ядеш супата си, ще бъдеш доволен, че сам си я спечелил, а това я прави още по-вкусна, уверявам те. И после, ако си добро момче, а, не зная защо, нещо ми подсказва, че си добро момче, ще бъдеш у нас като у дома си.

Лиза се беше обърнала и ме гледаше усмихната през сълзи.

Изненадан от това предложение, стоях известно време, без да взема решение, без да разбирам добре какво става.

Тогава Лиза остави баща си, дойде при мене и като ме хвана за ръка, заведе ме пред една цветна икона, която висеше на стената. Тази икона представляваше малкия свети Йоан, облечен в овча кожа.

Тя направи знак с ръка на баща си и на братята си да погледнат иконата и в същото време премести ръката си към мене, поглади кожуха ми и показа моите коси, които като косите на свети Йоан бяха разделени на път в средата и падаха на къдрици върху раменете ми. Разбрах, че тя намира, че приличам на свети Йоан, и, не зная защо, това ми направи удоволствие и същевременно изпитах приятно вълнение.

— Наистина прилича на свети Йоан — каза бащата.

Лиза плесна засмяна ръце.

— Е? — запита бащата, като се върна на предложението си. — Съгласен ли си, момчето ми?

Семейство!

Да си имам семейство! Ах, колко пъти тая толкова лелеяна мечта бе отлетявала! Мама Барберен, госпожа Милиган, Виталис — всички един след друг бяха изчезнали.

Нямаше да бъда вече сам.

Намирах се в ужасно положение: току-що беше умрял човекът, с когото живеех от няколко години и който беше за мене почти като баща; в същото време загубих своя другар, своя приятел, своя побратим, милия и добър Капи, когото толкова обичах и който толкова много се беше привързал към мене, и все пак, когато градинарят ми предложи да остана при него, някакво чувство на доверие възроди сърцето ми.

Значи всичко за мене не беше свършено. Можех да започна нов живот.

И ако нещо ме трогваше много повече от обезпечения хляб, за който ми споменаха, то беше задружният домашен живот, семейството, което ми предлагаха.

Тия момчета ще ми бъдат братя.

Хубавата малка Лиза ще ми бъде сестра.

В детските си мечти неведнъж си бях представял, че ще намеря баща си и майка си, но никога не бях мислил за братя и сестри. А ето че сега те сами идваха при мене.

Наистина те не ми бяха истински братя и сестри, но с приятелство можеха да ми станат братя и сестри. За това трябваше само да ги обикна (а аз бях готов да сторя това) и те да ме обикнат, и това навярно нямаше да бъде трудно, защото те всички изглеждаха пълни с доброта.

Бързо снех арфата от рамото си.

— Ето един отговор — засмя се бащата, — и то добър отговор. Виждам, че ти е приятно. Окачи арфата на тоя гвоздей, момчето ми, а в деня, когато престанеш да се чувствуваш добре при нас, ще си я вземеш и ще отлетиш. Само че ще се погрижиш да направиш като славеите и лястовиците — да избереш удобно време за път.

— Ще изляза само веднъж, за да намеря Виталис — казах аз.

— Много правилно — съгласи се добрият градинар.

Къщата, пред вратнята на която се бяхме строполили, се намираше в Гласиер, а градинарят, който живееше в нея, се наричаше Акен. Когато ме приеха в тоя дом, семейството се състоеше от пет души — бащата, когото наричаха бай Пиер, две момчета — Алекси и Бенжамен — и две момичета — Етиенет, най-голямата, и Лиза, най-малката от децата.

Лиза беше няма, но не по рождение, с други думи, немотата й не беше последица на глухота. Две години тя говорила, после изведнъж, малко преди да стане на четири години, загубила способността да говори. Това нещастие, станало след някакви спазми, за щастие не засегнало ума й, който, напротив, се беше развил крайно преждевременно. Тя не само разбираше всичко, но и обясняваше, изразяваше всичко. В бедните семейства, а дори и в много други семейства често се случва недъгът на някое дете да стане причина то да бъде изоставено или намразено. Но това не беше се случило с Лиза; благодарение на своята миловидност и живост, на мекия си нрав и голямата си доброта тя беше избягнала тази участ. Братята й се държаха така, че тя не чувствуваше нещастието си, баща й не можеше да й се нагледа, а голямата сестра Етиенет я обожаваше.