Ектор Мало - Без дом

Господарят ми го повика тихо, но то не помръдна, сякаш беше мъртво.

Няколко минути Виталис го викаше непрестанно. Добродушко не даваше никакъв признак на живот.

Трябваше да изкупя снощното си нехайство.

— Ако искате — предложих аз, — ще се кача да го взема.

— Ще си счупиш главата.

— Няма опасност.

Не се изразих много точно — напротив, имаше опасност, а най-вече беше трудно. Дървото беше дебело, а на това отгоре и покрито със сняг, където стъблото и клоните бяха изложени на вятъра.

За щастие от дете се бях научил да се катеря по дърветата и бях особено силен в това изкуство. Няколко клонки бяха израснали тук-таме по дънера. Те ми послужиха за стъпала и въпреки че бях заслепен от снега, който сам сипех с ръце в очите си, скоро стигнах с помощта на Виталис първия клон. Изкачил се там, катеренето нагоре ставаше по-лесно. Трябваше само да внимавам да не се плъзна на снега.

Както се качвах, говорех нежно на Добродушко, който не помръдваше, но ме гледаше с блестящи очи.

Стигнах близо до него и вече посягах да го хвана, когато той скочи и се прехвърли на друг клон.

Последвах го на тоя клон, но хората, дори хлапетата, не могат да се мерят с маймуните в катеренето по дърветата. И навярно никога нямаше да стигна Добродушко, ако клоните не бяха покрити със сняг. Но снегът мокреше ръцете и краката му и тая гонитба скоро му дотегна. Тогава, като се мяташе от клон на клон, той изведнъж скочи на раменете на господаря си и се скри под палтото му.

Щастие беше, че намерихме Добродушко, но това не беше достатъчно. Сега трябваше да търсим кучетата.

Стигнахме бързо мястото, където бяхме идвали вече през нощта и където видяхме отъпкания сняг.

Сега, когато беше светло, лесно можехме да разберем какво се беше случило. Снегът пазеше ясно отпечатана историята за смъртта на двете кучета.

Като излезли едно след друго от колибата, кучетата минали покрай купчината дърва и ние проследихме ясно на двадесетина метра дирите им. После тия дири изчезваха в разровения сняг. Тогава се виждаха други следи: от една страна, тези, които показваха откъде вълците с големи скокове са се хвърлили върху кучетата, и, от друга страна, тези, по които личеше откъде ги бяха отвлекли, след като ги бяха повалили. От кучетата нямаше вече никакви следи с изключение на една кървава ивица, която багреше тук-таме снега.

Вече беше излишно да търсим по-нататък. Тук двете бедни кучета са били удушени и отвлечени, за да бъдат изядени спокойно в някой трънлив гъсталак. Пък и ние трябваше да се заемем колкото може по-бързо да затоплим Добродушко.

Прибрахме се в колибата и докато Виталис грееше на огъня ръцете и краката му, както се прави с малките деца, аз затоплих добре одеялото му и го увихме в него.

Но не стигаше само одеялото, трябваше още добре затоплено легло и най-важното — топло питие, а ние нямахме нито едното, нито другото. За щастие имахме поне огън.

Аз и господарят ми бяхме седнали край огнището, без да продумваме нито дума, седяхме там неподвижни и гледахме как гори огънят.

Нямаше нужда от думи, нямаше нужда от погледи, за да изразим какво чувствувахме.

— Бедният Зербино, бедната Долче, бедните приятели!

Това бяха думите, които и двамата си шепнехме всеки на себе си, или поне това бяха сърдечните ни мисли.

Те бяха наши другари, заедно деляхме радост и скръб, а за мене бяха мои приятели, почти мои деца в дните на самота и неволя.

И аз бях виновен за тяхната смърт.

Не можех да се оправдая: ако бях пазил добре, както следваше, ако не бях заспал, те нямаше да излязат, а вълците не биха посмели да ни нападнат в колибата — щяха да стоят далеч, изплашени от огъня.

Исках Виталис да ме хока, искаше ми се дори да ме набие.

Но той не ми казваше нищо, дори почти не ме поглеждаше. Седеше, навел глава над огнището. Навярно мислеше какво ще правим без кучетата. Как ще даваме представления без тях? Как ще живеем?

Предсказанията за утрото се сбъднаха: слънцето блестеше на безоблачното небе и белият сняг отразяваше бледите му лъчи. Гората, печална и мрачна вечерта, сега заслепяваше погледа с блясъка си.

От време на време Виталис пъхаше ръка под одеялото и пипаше Добродушко. Но той не се стопляше и когато се навеждах над него, чувах го как трепери от студ.

Скоро стана ясно, че така няма да стоплим помръзналата кръв в жилите му.

— Трябва да се доберем до някое село — каза Виталис, като стана, — иначе Добродушко ще умре тук. Щастие ще бъде за нас, ако не умре и по пътя. Да вървим!