Ектор Мало - Без дом

Затоплих добре одеялото и увих в него Добродушко, а господарят ми го сложи под палтото до гърдите си.

Готови бяхме за път.

— Ето една странноприемница — каза Виталис, — която ни накара да заплатим скъпо гостоприемството, с което ни посрещна.

И като казваше тия думи, гласът му трепереше.

Той излезе пръв и аз тръгнах по стъпките му.

Трябваше да повикаме Капи, който беше останал на прага на колибата и душеше мястото, където другарите му са били нападнати.

Десет минути след като излязохме на главния път, срещнахме една кола и каруцарят ни каза, че след по-малко от час ще влезем в някакво село. Това ни даде сили да ускорим крачките си, но беше трудно и мъчително да се върви в тоя сняг, в който затъвах до кръста.

От време на време питах Виталис как е Добродушко и той ми отговаряше, че продължава да трепери.

Най-после в подножието на един хълм се бялнаха покривите на голямо село. Още малко усилия и щяхме да стигнем.

Нямахме навик да отсядаме в най-добрите странноприемници, в тези, които с богатата си външност обещаваха хубаво легло и вкусна храна. Напротив, спирахме се обикновено на края на селото или в предградията на градовете и избирахме някоя бедна къща, където нямаше да ни изпъдят и нямаше да изпразнят кесията ни.

Но този път не стана така: вместо да се спрем на края на селото, Виталис продължи до една странноприемница, пред която висеше красива позлатена фирма. През широко отворената врата на кухнята се виждаше маса, отрупана с меса, а на голямата печка няколко тенджери от червена мед къкреха весело и изпускаха облачета пара към тавана. От улицата се чувствуваше хубавата миризма на тлъста супа, която дразнеше приятно гладните ни стомаси.

Господарят ми прие вид на „господин“, влезе в кухнята гордо излъчен, с шапка на главата и поиска от стопанина хубаво затоплена стая.

Отначало стопанинът, представителен мъж, не ни и погледна. Но важните светски обноски на моя господар му вдъхнаха уважение и той заповяда на една прислужница да ни заведе.

— Легни си бързо — ми каза Виталис, докато прислужницата палеше огъня.

Останах за миг слисан — защо да си лягам? Предпочитах да бъда на масата, а не в леглото.

— Хайде, бързо! — повтори Виталис.

Трябваше да се подчиня.

На леглото имаше пухена завивка. Виталис ме зави с нея до брадата.

— Гледай да се стоплиш — каза ми той. — Колкото повече се стоплиш, толкова по-добре.

Струваше ми се, че Добродушко имаше по-голяма нужда от мене да се стопли, защото на мене не ми беше никак студено.

Докато лежах неподвижен под завивката и гледах да се стопля, Виталис за голямо учудване на прислужницата въртеше на едната и другата страна бедния Добродушко, сякаш искаше да го опече.

— Стопли ли се? — попита ме след малко Виталис.

— Ще се задуша.

— Точно така трябва.

И той дойде бързо при мене, мушна Добродушко в леглото и ми поръча да го притисна добре до гърдите си.

Бедното животинче, което обикновено беше така вироглаво, когато му налагахме нещо, което не му харесва, сега сякаш беше готово на всичко. Лежеше прилепено до мене, без да помръдне. Не му беше вече студено, телцето му гореше.

Господарят ми беше слязъл в кухнята. Скоро той се върна с чаша топло подсладено вино.

Искаше да накара Добродушко да изпие няколко лъжици от това питие, но той не можеше да си отвори устата.

Гледаше ни тъжно с блестящите си очи, сякаш ни молеше да не го измъчваме.

Същевременно вадеше едната си ръка изпод завивката и я протягаше към нас.

Питах се какво ли означава това движение, което той повтаряше всеки миг. Виталис ми го обясни.

Преди да постъпи в трупата, Добродушко имал белодробно възпаление и му пуснали кръв от ръката. Сега, като се чувствуваше отново болен, той ни протягаше ръката, за да му пуснат пак кръв и да го излекуват, както го бяха излекували първия път.

Не беше ли трогателно?

Виталис бе не само трогнат, но и разтревожен.

Явно беше, че клетият Добродушко е болен, а навярно се чувствуваше дори много болен, щом се отказваше от подсладеното вино, което толкова много обичаше.

— Изпий виното — каза Виталис — и не ставай от леглото. Ще отида да потърся лекар.

Трябва да призная, че и аз обичах подсладено вино, а бях и страшно гладен, тъй че не дочаках да ми повтори нареждането си: изпих чашата и легнах отново под завивката, където, затоплен и от виното, едва не се задуших.

Господарят не се бави много. Скоро се върна с някакъв господин със златни очила — лекарят.