Ектор Мало - Без дом

Като се боял, че тази важна особа няма да си развали спокойствието заради някаква си маймуна, Виталис не му казал за какъв болен го вика. Щом ме видя в леглото червен като божур, лекарят дойде при мене, попипа ми челото и каза:

— Възпаление.

И поклати глава с израз, който не предвещаваше нищо добро.

Време беше да му се каже истината, иначе можеше да ми пусне кръв.

— Аз не съм болният — заявих аз.

— Как? Не сте болен? Това дете бълнува.

Без да му отговоря, повдигнах леко завивката и му показах Добродушко, който беше обвил с ръчичка шията ми.

— Той е болният — казах аз.

Лекарят отстъпи две крачки и се обърна към Виталис:

— Маймуна! — извика той. — Да ме безпокоите за една маймуна, и то в такова време!

Помислих, че ще си излезе възмутен.

Но господарят беше опитен човек и не се объркваше лесно. Учтиво и с благороден жест той спря лекаря. После му обясни положението: как беше ни застигнал снегът и как, изплашен от вълците, Добродушко се беше покатерил на дъба, където беше премръзнал от студ.

— Да, болният е маймуна, но каква даровита маймуна! При това е и наш другар, наш приятел! Как да се повери такъв бележит актьор на грижите на един прост ветеринар! Всеки знае, че селските ветеринари са истински магарета. А и всеки знае, че всички лекари, кой повече, кой по-малко, са хора на науката. Така че и в най-затънтеното селце човек може да бъде уверен, че ще намери знание и великодушие, като похлопа на вратата на лекаря. И после, макар че маймуната според естествениците е обикновено животно, тя се приближава толкова до човека, че боледува от същите болести. Не е ли любопитно от научна и лечебна гледна точка да се проучи по какво тези болести си приличат и по какво се различават?

Много умели ласкатели са това италианците! Скоро лекарят се отдръпна от вратата и се приближи към леглото.

Докато господарят ни говореше, Добродушко, който навярно беше познал, че човекът с очилата е лекар, най-малко десетина пъти извади ръчичката си и му я протягаше, за да му пуснат кръв.

— Вижте колко е умна тая маймунка. Знае, че сте лекар, и ви протяга ръка, за да й проверите пулса.

Тези думи склониха напълно лекаря.

— Всъщност — каза той — случаят е може би любопитен.

Да, за съжаление! Но за нас беше много печален и опасен — бедният господин Добродушко бе застрашен от белодробно възпаление.

Лекарят улови ръчичката, която му беше подавана толкова пъти, и заби лекарското ножче във вената. Добродушко дори и не охна. Знаеше, че това ще го излекува.

След пускането на кръв последваха синапени лапи, компреси, сиропи и билки. Разбира се, аз не останах в леглото. Станах болногледач под ръководството на Виталис.

Бедничкият Добродушко се радваше на моите грижи и ми благодареше с кротка усмивка. Погледът му бе станал съвсем човешки.

Толкова жив, буен и непослушен преди, винаги готов да ни направи някоя лоша шега, сега той беше примерно спокоен и послушен.

Сякаш се нуждаеше от обич и търсеше дори и приятелството на Капи, който толкова често биваше негова жертва.

Като някое разглезено дете искаше всички да бъдем около него и се сърдеше, ако някой от нас излезеше.

Болестта му се развиваше както всички белодробни възпаления — скоро се яви кашлица, която много го уморяваше, защото цялото му бедно телце се тресеше.

Всичкото ми богатство се състоеше от пет су и аз купих с тях ечемичена захар за Добродушко.

За съжаление усилих болестта му, вместо да я облекча.

Както беше наблюдателен, той скоро забеляза, че му давам ечемичена захар всеки път, когато се закашляше. Тогава побърза да използува това свое откритие а започна да кашля всеки миг, за да получава по-често лекарството, което толкова много обичаше, така че това лекарство, вместо да го издери, повече го поболяваше.

Когато забелязах хитрината му, престанах да му давам захар, но той не се отчая. Започна да ми нека с умолителен поглед. После като видя, че молбите му не помагат, сядаше на леглото и превит на две, сложил ръка на корема си, кашляше с всички сили, лицето му се зачервяваше, вените на челото му се издуваха, сълзи бликаха от очите му и накрая се задушаваше, и то вече не на шега, а наистина.

Господарят никога не говореше с мене за своите работи и съвсем случайно научих, че е бил принуден да продаде часовника си, за да ми купи кожух, но в тежкото положение, в което се намирахме, сметна за нужно да се отклони от това свое правило.

Една сутрин, като се върна от закуска (аз бях останал при Добродушко, когото не оставяхме самичък), той ми каза, че стопанинът на странноприемницата поискал да му се уреди сметката и след като платил, му останали само петдесет су.