Ектор Мало - Без дом

Позачудих се, че тая хубава госпожа желае да говори с господаря. По-добре би направила според мене да пусне своята лепта в гаванката. Но отидох и предадох желанието й на Виталис. В това време Капи се върна при нас. Вторият сбор беше още по-слаб от първия.

— Какво иска от мене тая жена? — попита Виталис.

— Да поговори с вас.

— Няма за какво да разговаряме.

— Тя не даде нищо на Капи. Може би иска да му даде.

— Тогава Капи трябва да отиде при нея, а не аз.

Все пак той отиде, но взе и Капи със себе си. Тръгнах след тях. В това време един слуга с фенер и одеяло дойде и застана до жената и детето.

Виталис се приближи и поздрави, но хладно.

— Простете, че ви безпокоя — каза жената, — но искам да ви поздравя.

Виталис се поклони, без да промълви нито дума.

— Аз съм музикантка — продължи жената — и затова съм чувствителна към такова голямо дарование като вас.

Голямо дарование у моя господар, у Виталис, уличния певец, човекът, който разиграва кучета! Останах поразен.

— Един обикновен старец като мене не може да бъде дарование — каза Виталис.

— Не мислете, че съм подбуждана от нескромно любопитство — обясни жената.

— Напълно съм готов да задоволя вашето любопитство. Вие сте изненадана, нали, че един човек, който разиграва кучета, умее да пее горе-долу?

— Възхитена съм от вашето пеене.

— Случаят обаче е много прост. Аз не съм бил винаги това, което съм сега. Някога, на младини, много отдавна, бях… да, бях слуга на един именит певец и по подражание, като папагал, започнах да повтарям някои арии, които господарят ми разучаваше пред мене. Това е всичко.

Жената не отговори, но изгледа доста продължително Виталис, който стоеше пред нея някак смутен.

— Довиждане, господине — каза тя, като наблегна на думата „господине“, която произнесе някак особено. — Довиждане и позволете да ви благодаря още веднъж за удоволствието, което изпитах.

После се наведе над Капи и пусна в гаванката златна монета.

Мислех, че Виталис ще изпрати жената, но той не направи това и когато тя се отдалечи на няколко крачки, чух го, че измърмори полугласно две-три италиански ругатни.

— Но тя даде на Капи жълтица! — казах аз.

Помислих, че ще ме перне по врата, но той спря вдигнатата си ръка.

— Жълтица! — прошепна той, сякаш се събуждаше от сън. — Ах, да, наистина. Горкият Добродушко! Бях го забравил. Да вървим при него.

Бързо си събрахме нещата и веднага се прибрахме в странноприемницата.

Изкачих пръв стълбата и влязох тичешком в стаята. Огънят не беше угаснал, но не пламтеше вече. Запалих бързо свещ и потърсих Добродушно, изненадан, че не го чух да се обажда.

Той се беше проснал цял върху одеялото си, облякъл своята генералска униформа, и сякаш спеше. Наведох се над него, за да му хвана леко ръката, без да го събудя. Ръката му беше студена.

В този миг Виталис влезе в стаята. Обърнах се към него.

— Добродушко е студен!

Виталис се наведе до мене.

— Уви — каза той, — мъртъв е! Така трябваше да стане. Виждаш ли, Реми, може би не трябваше да те вземам от госпожа Милиган. Сякаш съм наказан заради някакъв грях. Зербино, Долче… А сега Добродушко. И това не е краят.

Бяхме още много далеч от Париж.

Трябваше да вървим от сутрин до вечер по заснежените пътища, брулени от северния вятър, който духаше право в лицето ни.

Колко бяха тъжни тия дълги преходи! Виталис вървеше начело, аз след него, а Капи подир мене.

Вървяхме така в редица, в къса редица, без да разменим нито дума цели часове, с посиняло от вятъра лице, с мокри крака и празен стомах. Хората, които срещахме, се спираха да ни гледат как се нижем.

Навярно чудни мисли им минаваха през ума: „Къде ли води този едър старец това дете и това куче?“

Мълчанието страшно ме измъчваше. Чувствувах нужда да говоря, да се забравя. Но Виталис ми отвръщаше само с две-три думи, когато го заговорвах, и то без да се обръща.

За щастие Капи беше по-разговорлив и често из пътя усещах на ръката си влажен и топъл език. Капи ме лижеше, за да ми каже:

— Видиш ли, аз съм тук, аз — Капи, твоят приятел.

И аз го погалвах нежно, без да спирам.

Той изглеждаше също така щастлив от моята милувка, както аз от неговата. Разбирахме се и се обичахме.

За мене той беше опора, а съм уверен, че и аз бях опора за него. Сърцето на едно куче е също така чувствително като сърцето на дете.

Тия милувки утешаваха много Капи и мисля, че биха му помогнали да забрави за смъртта на своите другари, ако понякога не надделяваше силата на навика. Тогава той се спираше изведнъж на пътя, за да дочака трупата си, както по времето, когато й беше началник и трябваше често да я проверява. Но това траеше само няколко мига. Той се опомняше, веднага си спомняше защо трупата му не идва, изтичваше бързо пред нас и гледаше Виталис — искаше да го увери, че не е виновен: ако Долче и Зербино не идеха, то беше, защото не можеха вече да дойдат. И той правеше това с толкова изразителен, красноречив и умен поглед, че сърцето ни се свиваше.