Ектор Мало - Без дом

От това нашият път не ставаше приятен, а ние имахме голяма нужда от развлечения, поне аз.

Навсякъде по полето се разстилаше снежнобял саван. На небето не грееше слънце и денят беше мрачен и сив. Нямаше движение по нивите, селяните не излизаха на работа Не цвилеха коне, не мучаха волове, грачеха само гарвани, кацнали по върховете на оголените клони, и крещяха, че са гладни, без да намират къде да слязат на земята и да изровят някой червей, В селата всички къщи са затворени и навсякъде е тихо и пусто. Студът е суров и всеки седи край огнището или работи в затворените плевни и обори.

А ние вървяхме по неравния и хлъзгав път право напред, без да се спираме; почивахме само през нощта, когато преспивахме в някоя конюшня или кошара. Тогава хапвахме по някое тънко парченце хляб, което ни беше едновременно и обед, и вечеря. Когато имахме щастието да ни изпратят в кошарата, бяхме много честити, защото топлината на овцете ни пазеше от студа. И после, по това време овцете кърмеха агънцата си и овчарите ми позволяваха понякога да пийна малко овче мляко. Ние не казвахме, че почти умираме от глад, а Виталис със свойственото си умение подхвърляше, че „малкият много обича овче мляко, защото още от дете е свикнал да го пие и му напомня за родното село“. Тази измислица не винаги имаше успех. Но вечерта беше приятна, когато тя успяваше. Да, разбира се, аз много обичам овче мляко и когато пия, на другия ден се чувствувам по-добре и по-силен.

Нижеха се километър след километър, преход след преход. Наближавахме Париж и ако километражните камъни край пътя не ми покажеха това, щях да разбера по движението, което бе станало по-оживено, и по снега из пътя, който беше много по-мръсен, отколкото в равнините на Шампан.

Чудно нещо, поне за мене: полето не ми се виждаше по-хубаво, а селата бяха също като селата, през които бяхме минали преди няколко дни. Много пъти бях слушал да говорят за чудесата на Париж и чистосърдечно си представих, че тия чудеса ще блеснат още отдалече с нещо изключително. Не знаех точно какво трябва да очаквам и не смеех да питам, но очаквах нещо необикновено: златни дървета, улици с мраморни дворци, а по улиците хора, облечени в коприна. Това би ми се сторило напълно естествено.

Колкото и да бях погълнат от търсенето на златните дървета, все пак забелязах, че хората, които срещахме, не ни поглеждаха. Навярно нямаха време да се занимават с нас или бяха може би свикнали с по-мъчителни гледки от тази, която ние представлявахме.

Това не беше никак успокоително.

Какво щяхме да правим в Париж, и то в това окаяно положение, в което се намирахме?

Задавах си плахо тоя въпрос, който много често се въртеше в ума ми през дългия път.

Много ми се искаше да запитам Виталис, но не смеех — беше толкова мрачен и толкова кратък в разговорите.

Най-после един ден той благоволи да тръгне до мене и по начина, по който ме погледна, разбрах, че ще ми каже това, което толкова отдавна исках да науча.

Това се случи една сутрин. Бяхме преспали в някакъв чифлик близо до едно голямо село, което според сините табели по пътя се наричаше Боаси Сен Леже. Бяхме тръгнали рано сутринта, тоест призори, и след като вървяхме покрай стените на някакъв парк и прекосихме надлъж селото Боаси Сен Леже, от върха на един хълм съзряхме пред нас грамаден облак черен дим, който се носеше над огромен град, където се различаваха само няколко високи паметника.

Отворих очи, за да се оправя сред тая смесица от покриви, камбанарии и кули, които се губеха сред мъгла и дим, когато Виталис забави крачките си и застана до мене.

— Ето че животът ни се промени — ми каза той, като че ли продължаваше отдавна започнат разговор. — След четири часа ще бъдем в Париж.

— А! Париж ли е това там?

— Да, разбира се.

Точно когато Виталис ми казваше, че пред нас се разстила Париж, от небето се откъсна светъл лъч и аз видях някакво златно сияние, бързо като светкавица.

Положително не бях се излъгал. Щях да намеря златни дървета.

Виталис продължи:

— В Париж ще се разделим.

В миг всичко потъмня и златните дървета изчезнаха.

Извърнах поглед към Виталис. Погледна ме и той и бледото ми лице и разтрепераните ми устни му подсказаха какво става с мене.

— Ти се разтревожи и ти е мъчно, както виждам — каза той.

— Да се разделим! — казах аз, след като се посъвзех.

— Бедно дете!

Тези думи и особено начинът, по който бяха казани, ме просълзиха. Толкова отдавна не бях чувал съчувствена дума.