Ектор Мало - Без дом

Но препоръката беше излишна — аз вървях по петите му и за по-голяма сигурност държах единия край на дрехата му.

След като минахме през голям двор и някакъв коридор, попаднахме в нещо като мрачен зеленикав кладенец, където навярно никога не беше прониквало слънце. Беше нещо по-грозно и по-страшно от всичко, което бях виждал дотогава.

— Гарофоли вкъщи ли е? — попита Виталис някакъв човек, който си светеше с фенер и окачваше парцали по стената.

— Не зная, качете се да видите сам. Знаете къде — най-горе, вратата срещу стълбата.

— Гарофоли е оня падроне, за когото ти говорих — обясни ми Виталис, като се качвахме по стълбата, чиито стъпала, покрити с кал, бяха така хлъзгави, сякаш бяха издълбани във влажна глина. — Тук живее.

Улицата, къщата и стълбата бяха отвратителни. Какъв ли щеше да бъде господарят?

Къщата имаше четири етажа. Без да чука, Виталис бутна вратата, която беше срещу стълбата, и се намерихме в широка стая, нещо като обширен таван. В средата имаше голямо празно място, а наоколо — дванадесет легла. Цветът на стените и тавана не можеше да се определи: някога са били бели, но димът, прахът и всякакви нечистотии бяха изцапали мазилката, която на места беше изкъртена или пробита. До една глава, нарисувана с въглен, бяха изваяни цветя и птици.

— Гарофоли, тук ли сте? — извика с влизането си Виталис. — Не виждам никого. Отговорете, моля. Виталис ви търси.

Стаята изглеждаше празна, ако се съдеше по мъждивата светлина на лампата, окачена на стената. Но на гласа на моя господар отговори някакъв слаб и плачлив глас — глас на дете:

— Синьор Гарофоли излезе. Ще се прибере чак след два часа.

Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.

— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.

— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.

— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.

— След два часа. Добре, синьоре.

Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.

— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.

И понеже трепнах уплашен, добави:

— Уверявам те, че ще се върна.

Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.

Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:

— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.

Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.

Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.

— Не — отвърнах аз на френски.

— Толкова по-зле! — каза то тъжно, като се вгледа в мене с големите си очи. — Бих предпочел да сте от нашия край.

— От кой край?

— От Лука 10 10 Лука — град в Средна Италия. Б.пр. . Може би щяхте да ми кажете нещо за там.

— Аз съм французин.

— Толкова по-добре!

— Нима предпочитате французите пред италианците?

— Не, и не за себе си казах „толкова по-добре“, а за вас, защото, ако бяхте италианец, щяхте да дойдете тук, за да постъпите при синьор Гарофоли. А никой не казва „толкова по-добре“ на тези, които постъпват при синьор падроне.

Тези думи ме отчаяха напълно.

— Лош ли е?

Момчето не отговори на този пряк въпрос, но погледът, който устреми в мене, беше страшно красноречив. После, сякаш не искаше да продължи разговора на тази тема, то обърна гръб и тръгна към голямото огнище в дъното на стаята.

Силен огън от дърва от съборени сгради пламтеше в огнището, а на огъня вреше голяма чугунена тенджера.

Приближих се до огнището, за да се стопля, и видях, че на тенджерата имаше нещо особено, което не бях забелязал отначало. Капакът, с тясна тръбичка отгоре, през която излизаше парата, бе закрепен за тенджерата от едната страна с панта, а от другата с катинар.