Ектор Мало - Без дом

— А от какви причини се трогват? Нали дават, за да доставят удоволствие.

— Ех, вие сте още зелен и нищо не разбирате! Преди всичко дават за свое собствено удоволствие. Дават също на някое дете, защото е миловидно и това е най-добрата причина. Дават му за детето, което са загубили, или заради детето, което желаят да имат. Дават му също, защото им е топло, а то трепери от студ до някоя пътна врата, от състрадание. Охо! Познавам всички тия видове милостиня! Имах време да ги проуча. Ето днес е студено, нали?

— Много студено.

— Добре! Застанете при някоя врата и протегнете ръка на някой господин, който бърза, свит в късото си палтенце — нищо няма да ви даде. Напротив, протегнете ръка на някой господин, който върви бавно, облечен в дебело палто или в шуба, може би ще получите някоя сребърна пара. След месец — месец и половина такъв живот не напълнях. Станах блед, толкова блед, че често чувах да казват за мене: „Това дете ще умре от глад“, Тогава страданието направи това, което хубостта не пожела да направи: станах интересен и се заглеждаха в мене. В квартала започнаха да ме жалят и ако не събирах много повече пари, получавах ту парче хляб, ту чиния супа. То беше хубаво време за мене. Не ме биеха вече много, а когато не ми даваха картофи на вечеря, не страдах особено много, ако бях си похапнал нещо на обед. Но един ден Гарофоли ме видя, като ям супа у една продавачка на плодове, и разбра защо не се оплаквам, че не ми дава картофи. Тогава реши да не ме пуска вече да излизам и ме остави вкъщи да варя супата и да чистя стаята. Но за да не ям от супата, когато я готвя, измисли тая тенджера. Всяка сутрин, преди да излезе, слага в тенджерата месото и зеленчука, заключва капака с катинар и остава само да я наглеждам. Усещам само миризмата на супата — и толкова. Виждате, че е невъзможно да си отлея през тая толкова тясна тръбичка. Откакто съм в кухнята, станах толкова блед. Миризмата на супата не насища, а само увеличава глада, разбирате, нали? Много ли съм бледен? Понеже не излизам вече, няма кой да ми каже, а тук няма огледало.

Тогава не бях много опитен, но знаех, че болните не бива да се плашат, като им се казва направо, че са болни.

— Не ми изглеждате особено бледен — отговорих аз.

— Виждам, че говорите така, за да ме успокоите, но аз ще бъда щастлив, ако съм много бледен, защото това би означавало, че съм много болен, а аз искам съвсем да се разболея.

Гледах го смаян.

— Вие не ме разбирате — усмихна се той, — а е толкова просто. Когато човек е много болен, го лекуват или пък го оставят да си умре. Ако ме оставят да си умра, всичко ще се свърши, няма да бъда вече гладен, няма да ме бият. И после, казват, че умрелите живеят на небето. Тогава горе, от небето, ще гледам долу мама, у дома, и като говоря с дядо господ, може би няма да допусна сестричката ми Катерина да бъде нещастна, много ще го моля за това. Ако пък решат да ме лекуват, ще ме пратят в болницата, а аз ще бъда много доволен да отида в болницата.

Аз изпитвах вече неволен ужас от болниците и много често по пътя, когато, капнал от умора, се чувствувах неразположен, само като си помислех за болница, веднага намирах сили да вървя — затова много се учудих, като чух Матиа да говори така.

— Да знаете колко е хубаво в болницата — продължи той. — Лежах веднъж в болницата „Света Евгения“. Там има един лекар, един висок, рус, който винаги носи ечемичена захар в джоба си, дребна наистина, защото дребната е по-евтина, но е също така хубава. И после, сестрите ви говорят нежно: „Направи това, момчето ми; покажи си езика, миличък“. Обичам да ми говорят нежно, тогава ми се иска да заплача, а когато ми се иска да заплача, съм много щастлив. Глупаво, нали? Но мама ми говореше винаги нежно. Сестрите говорят, както говореше мама — думите не са същи, но мелодията е същата. После, започнеш ли да оздравяваш — хубава супа, вино. Когато почнах да се чувствувам тук отпаднал, защото не ядях, бях много доволен. Казах си: „Ще се разболея и Гарофоли ще ме изпрати в болницата“. Да, бях болен, достатъчно болен, за да страдам аз самият, но не и за да преча на Гарофоли, и той ме остави. Чудно, колко е тежък животът на нещастните хора. За щастие Гарофоли не отвикна да наказва мене и другите, така че преди осем дни ме цапна здравата с тояга по главата. Сега се надявам, че работата е в кърпа вързана. Главата ми е подута. Виждате ли тая голяма буца — вчера казваше, че може да е тумор. Не зная какво е тумор, но по начина, по който говореше, мисля, че е опасно. Във всеки случай много ме боли. Имам бодежи под косата, много по-силни, отколкото когато боли зъб. Главата ми тежи, сякаш е от желязо. Зашеметен съм, вие ми се свят, а нощем не мога да се сдържа — викам и стена насън. Затова си мисля, че след два-три дена ще се реши да ме изпрати в болница, защото, нали разбирате, един хлапак, който крещи нощем, пречи на другите, а Гарофоли не обича да му пречат. Какво щастие, че ме удари с тая тояга! Хайде, кажете откровено, много ли съм бледен?