Ектор Мало - Без дом

Тия думи ме накараха да потреперя целият: техен другар!

При втория плясък на камшика наказаният жално простена, а при третия нададе сърцераздирателен вик.

Гарофоли дигна ръка и камшикът на Рикардо увисна във въздуха.

Помислих, че иска да прости. Но не ставаше дума за прошка.

— Знаеш, че не мога да понасям виковете — каза кротко Гарофоли, като се обърна към жертвата си. — Знаеш, че ако камшикът ти разкъсва кожата, твоите викове ми късат сърцето. Предупреждавам те, че за всеки вик ще получаваш по още един удар и сам ще си бъдеш виновен. Гледай да не ме поболиш от мъка. Ако ме обичаш поне малко, ако има капка признателност в тебе, ще мълчиш. Хайде, Рикардо!

Рикардо дигна ръка и ремъците изплющяха по гърба на нещастника.

— Мамо! Мамо! — изкрещя той.

За щастие не видях нищо повече. Вратата към стълбата се отвори и влезе Виталис.

С един поглед той разбра това, което виковете му бяха вече подсказали, когато се качваше по стълбата. Той се спусна към Рикардо и изтръгна камшика от ръката му. После се обърна бързо към Гарофоли и застана със скръстени ръце пред него.

Всичко това стана толкова бързо, че Гарофоли остана за миг изумен. Но скоро се съвзе и си възвърна сладникавата усмивка.

— Ужасно, нали? — каза той. — Това дете няма сърце.

— Позор! — извика Виталис.

— Точно това казвам и аз — прекъсна го Гарофоли.

— Не се преструвайте — продължи гневно господарят ми. — Знаете много добре, че не говоря на това дете, а на вас. Да, позорно и подло е да се измъчват деца, които не могат да се защитят.

— То не е ваша работа. Какво се бъркате, стар глупако? — извика Гарофоли, като престана да се преструва.

— Да, не е моя работа, а на полицията.

— На полицията ли — викна Гарофоли и стана от стола. — Вие ли ме заплашвате с полицията, вие?

— Да, аз — отвърна господарят ми, без да се уплаши от гнева на Гарофоли.

— Слушайте, Виталис — каза последният, като се успокои, и започна да говори подигравателно, — няма защо да се горещите и да ме заплашвате, защото и аз от своя страна бих могъл да проговоря. Кой ще си изпати тогава? Разбира се, няма да отида да кажа нищо на полицията — вашите работи не я засягат. Но има други хора, които те засягат, и ако повторя пред тях това, което знам, ако спомена само едно име, едно-едничко име, кой ще бъде принуден да скрие своя позор?

Господарят ми занемя за миг. Неговият позор? Бях изумен. Преди да се съвзема от изненадата, в която ме хвърлиха тия странни думи, той ме хвана за ръка.

— Тръгвай с мене.

И ме повлече към вратата.

— Е! — засмя се Гарофоли. — Не се сърдете, старче. Вие искахте да говорите с мене, нали?

— Нямам вече какво да ви кажа.

И без да добави нито дума, без да се обръща, той слезе по стълбата, като продължаваше да ме държи за ръка. С какво облекчение го следвах! Бях се спасил от Гарофоли! И ако бих посмял, щях да разцелувам Виталис.

Докато бяхме на многолюдната улица, Виталис вървеше, без да продума, но скоро свихме в една пуста уличка. Тогава той седна на един крайпътен камък и поглади няколко пъти с ръка челото си — нещо, което показваше, че е объркан.

— Може би е хубаво да бъде човек великодушен — каза той, сякаш говореше на себе си, — но ето ни пак из парижките улици без нито едно су в джоба и без залък хляб в стомаха. Гладен ли си?

— Не съм хапвал нищо освен коричката, която ми дадохте тая сутрин.

— Е, мое бедно дете! Има опасност да си легнеш тая вечер, без да вечеряш. Поне да имаше къде да пренощуваме!

— У Гарофоли ли смятахте да пренощуваме?

— Смятах ти да пренощуваш там и понеже за зимата, която би прекарал при него, той щеше да ми даде двадесетина франка, засега положението щеше да бъде спасено. Но като видях как се отнася с децата, не можах да се овладея. На тебе не ти се искаше да останеш при него, нали?

— О, колко сте добър!

— Сърцето на стария скитник още не е станало съвсем безчувствено. За нещастие скитникът си беше направил добре сметката, но сърцето развали всичко. Къде да отидем сега?

Беше вече късно и студът, който бе поомекнал през деня, бе станал отново остър, мразовит. Духаше северен вятър, нощта щеше да бъде тежка.

Виталис седя дълго на камъка, а аз и Капи стояхме неподвижни пред него и чакахме да вземе някакво решение. Най-после той стана.

— Къде отиваме?

— В Жантии. Ще потърсим една каменоломна, където някога съм спал. Уморен ли си?

— Починах си у Гарофоли.