Ектор Мало - Без дом

Махнах му с ръка да се върне. Що за хрумване, да излиза навън в тоя студ! Не беше ли по-добре да остане край огъня, вместо да се скита навън? Той се съгласи, но застана, извърнал муцуна към вратата, като упорито куче, което не се отказва от намерението си.

Останах още малко да погледам снега — въпреки че тази гледка изпълваше сърцето ми с необяснима тъга, изпитвах известна наслада да я съзерцавам. Искаше ми се да заплача и макар че ми беше лесно да не гледам повече — трябваше само да си затворя очите или да се върна на мястото си, — не се помръднах.

Най-после приближих до огъня и след като сложих три-четири дървета, кръстосани едно върху друго, реших, че мога да седя безопасно върху камъка, който ми служеше за възглавница.

Господарят ми спеше спокойно. Кучетата и Добродушко също спяха, а от буйния огън се издигаха силни пламъци, които се извиваха чак до тавана и пръскаха светли искри — само тяхното пращене смущаваше тишината.

Дълго време се забавлявах да гледам тези искри. Но малко по малко умората ме обори и неволно съм задрямал.

Ако трябваше сам да си набавям дърва, щях да стана и като обикалям около колибата, нямаше да заспя. Но като седях, единственото движение, което правех, беше да протягам ръка, за да слагам клони в огъня — не можех да устоя на дрямката, която ме овладяваше, и както бях уверен, че няма да мигна, съм заспал.

Изведнъж се сепнах и се събудих от яростен лай. Беше тъмно. Навярно бях спал дълго, защото огънят беше угаснал, или поне не осветяваше вече колибата с ярките си пламъци.

Лаят продължаваше — беше Капи. Но чудно нещо — нито Зербино, нито пък Долче отговаряха на другаря си.

— Е, какво? — обади се Виталис, който също се събуди. — Какво има?

— Не зная.

— Заспал си и огънят е угаснал.

Капи се беше спуснал към вратата, но не беше излязъл и лаеше оттам.

И аз си поставях въпроса, който ми зададе моят господар: какво има?

На лая на Капи отговориха две-три жални скимтения и познах гласа на Долче. Скимтенията се чуха зад колибата, доста наблизо.

Исках да изляза, но господарят ме спря, като постави ръка на рамото ми.

— Сложи първо дърва в огъня — заповяда ми той.

И докато аз изпълнявах нареждането му, той измъкна една главня от огъня и я раздуха, за да запали овъгления й край.

После, когато главнята се разгоря, не я хвърли в огнището, а я взе.

— Хайде да видим — каза той. — Върви след мене. Капи, напред!

Тъкмо понечихме да излезем, страшен вой екна в тишината и Капи, изплашен, се хвърли в краката ни.

— Това са вълци. Къде са Зербино и Долче?

Не можех да му отговоря. Навярно двете кучета бяха излезли, докато съм спал — Зербино е изпълнил прищявката, която беше проявил, а Долче е последвала другаря си.

Отвлекли ли ги бяха вълците? Стори ми се, че гласът, с който господарят ме попита къде са, издаваше такива опасения.

— Вземи една главня — ми каза той — и да им идем на помощ.

Чувал бях да разказват в село страхотни случки с вълци, но не се двоумих. Грабнах една главня и последвах господаря си. Но когато излязохме на поляната, нямаше ни кучета, ни вълци. Виждаха се само по снега следите на двете кучета.

Тръгнахме по следите. Те обикаляха колибата. После на известно разстояние в мрака се различаваше място, където снегът беше отъпкан, сякаш животни се бяха въргаляли по него.

— Търси, търси, Капи — повтаряше господарят ми и същевременно свиркаше, за да извика Зербино и Долче.

Но никакъв лай не му отговаряше, никакъв шум не смущаваше зловещата тишина в гората и Капи, вместо да търси, както му бе заповядано, стоеше в краката ни и издаваше явни признаци на ужас и безпокойство, той, който беше обикновено тъй смел и послушен.

Отражението от снега не даваше достатъчно светлина, за да се оправим в мрака и проследим дирите. На близко разстояние заслепеният поглед се губеше в смътния мрак.

Виталис пак свирна и извика силно Зербино и Долче.

Ослушахме се. Пълна тишина. Сърцето ми се сви.

Горкият Зербино! Горката Долче!

Виталис потвърди моите опасения.

— Вълците са ги отвлекли — каза ми той. — Защо ги пусна да излязат?

Ах, да! Защо? За съжаление нищо не можех да му отговоря!

— Да ги потърсим — казах аз.

И тръгнах напред. Виталис ме спря.

— Къде ще ги търсиш? — попита той.

— Не зная, навсякъде.

— А как ще се оправим в тая тъмнина и в тоя сняг?

Наистина не беше лесна работа. Краката ни затъваха в снега до над глезените, а нашите две главни не можеха да пробият мрака.