Ектор Мало - Без дом

Пристъпвахме бавно, с мъка, заслепени, мокри, вкочанени, и макар че бяхме вече доста отдавна сред самата гора, не можехме да намерим никъде завет, тъй като пътят беше напълно изложен на вятъра.

За щастие (дали трябва да се каже за щастие?) малко по малко виелицата затихна. Но тогава снегът се засили и вместо да се сипе на прах, заваля едър и плътен.

За няколко минути пътят бе покрит с дебела пелена сняг, по която ние вървяхме безшумно.

От време на време виждах, че господарят ми поглежда наляво, сякаш търсеше нещо. Но там се виждаше само широка поляна, дето през пролетта бяха секли дърва и чиито млади дръвчета с гъвкави стъбла се превиваха под тежестта на снега.

Какво ли се надяваше да намери там?

Аз пък гледах право пред себе си по пътя, докъдето стигаше погледът ми, за да видя няма ли да свърши скоро тая гора и няма ли да съзрем някоя къща.

Но глупаво беше желанието да се прозре отвъд тая бяла завеса. На няколко метра всичко се замъгляваше и не се виждаше вече нищо — само снегът, който падаше на все по-гъсти парцали и ни забулваше като с огромна мрежа.

Положението не беше весело. Винаги, когато съм гледал да вали сняг, дори когато съм стоял зад прозорец в добре затоплена стая, съм изпитвал някаква смътна тъга, а сега си казвах, че затоплената стая трябва да е още много далече.

Но трябваше да вървим и да не падаме духом, защото краката ни затъваха все повече в снежната пелена, която достигаше почти до колене, а шапките ни все повече натежаваха от снега по тях.

Изведнъж видях, че Виталис простря ръка наляво, сякаш за да привлече вниманието ми. Погледнах и ми се стори, че съзрях смътно на поляната колиба от клони, покрити със сняг.

Не поисках обяснения, защото ми беше ясно, че моят господар ми показа тая колиба не за да се възхищавам от хубостта й. Трябваше да се открие пътят, който водеше до нея.

Не беше никак лесно, защото дебелият сняг бе заличил вече всяка следа от пътя или пътека. Но на края на поляната, дето започваше отново едрата гора, ми се стори, че ровът край главния път е засипан, Там навярно излизаше пътят, който водеше към колибата.

Не се излъгах. Снегът не хлътна под краката ни, когато слязохме в рова, и скоро стигнахме колибата.

Тя беше направена от пръти и вършини, а над тях сплетени вейки образуваха покрива. Тоя покрив беше доста плътен и не пропускаше снега.

Това беше заслон, който можеше да хване място за къща.

По-забързани или по-пъргави от нас, кучетата първи влязоха в колибата и се търкаляха по сухата земя и в праха, като лаеха весело.

Ние също така бяхме много доволни, но изразихме другояче задоволството си, а не с търкаляне в праха, което всъщност нямаше да бъде лошо, щеше да ни изсуши.

— Тъй и предполагах — каза Виталис, — в това младо сечище трябва да се намира някъде дърварска колиба. Сега снегът може да си вали.

— Нека си вали! — извиках аз предизвикателно.

И отидох на вратата, или по-право на отвора на колибата, защото тя нямаше ни врата, ни прозорец, за да си изтърся палтото и шапката така, че да не намокря вътрешността на жилището ни.

Нашето жилище беше съвсем скромно както по строеж, така и по наредбата си, която се състоеше от една пръстена пейка и от няколко големи камъка, които служеха за столове. Но онова, което беше още по-ценно за нас при положението, в което се намирахме, бяха пет или шест тухли, изправени в един кът, които образуваха огнището.

Огън! Можехме да запалим огън!

Но само огнище не е достатъчно, за да се запали огън. Трябва да се сложат и дърва в огнището.

В къща като нашата не беше трудно да се намерят дърва. Можехме да ги вземем от стените и покрива, тоест да измъкнем клони оттук-оттам, за да не пострада къщата ни.

Това стана бързо и ярък пламък весело затрептя и освети нашето огнище.

Ах, огън! Огънчец!

Наистина той не гореше без дим и понеже нямаше комин, през който да излезе, димът изпълни колибата. Но какво от това? Ние искахме пламък, искахме топлина.

Докато, легнал на земята и опрян на двете си ръце, аз раздухвах огъня, кучетата насядаха важно около огнището и изпънали врат, грееха на яркия пламък мокрите си и измръзнали кореми.

Скоро Добродушко разгъна палтото на господаря си, подаде предпазливо нос и се огледа къде се намира. Успокоен от обстановката, той скочи бързо на земята, зае най-доброто място пред огъня и протегна към пламъка двете си малки треперещи ръчички.

Сега бяхме спокойни, че няма да умрем от студ, но въпросът за храната не беше разрешен.