Ектор Мало - Без дом

И напуснахме Сет по пътя за Фронтинян.

Така се разделих с първия си приятел и отново се впуснах в приключения, които нямаше да преживея, ако преувеличаването на последиците от един отвратителен предразсъдък не ме бяха накарали да изпадна в глупав страх.

Пак трябваше да вървя след своя господар и с ожулено рамо от опънатия ремък на арфата да се тътря по широките пътища по дъжд и пек, по прах и кал.

Пак трябваше да представям глупак по площадите и да се смея и плача, за да забавлявам почитаема та публика.

Промяната беше тежка, защото лесно се свиква с богатството и щастието.

Чувствувах огорчения, неприятности и умора, които не познавах, преди да бях живял два месеца приятния живот на щастливците на тоя свят.

При госпожа Милиган често си мислех за Виталис. При Виталис споменът ме носеше към госпожа Милиган.

Неведнъж през дългите пътувания оставах назад, за да си мисля на воля за Артур, за майка му, за „Лебед“ и мислено се връщах и живеех в миналото.

Ах, къде беше онова хубаво време! И когато вечер, легнал в някоя мръсна селска странноприемница, мислех за своята каюта в „Лебед“, колко груби ми се струваха чаршафите на моето легло!

Значи нямаше да си играя вече с Артур, нямаше да чувам вече милващия глас на госпожа Милиган!

За щастие в моята много остра и непрестанна болка имах една утеха. Господарят ми беше много помил, дори много по-нежен — ако думата нежен подхождаше за Виталис — от всеки друг път!

В това отношение беше настъпила голяма промяна в характера му или поне в държанието му към мене и това ми даваше сили и не ми позволяваше да заплача, когато при спомена за Артур ми се свиваше, сърцето! Чувствувах, че не съм сам на тоя свят и че господарят ми е нещо повече и по-добро от господар.

Често ми се искаше дори да го целуна и ако имах тая смелост, бих го направил — толкова голяма нужда изпитвах да излея нежните чувства на душата си. Но не смеех, защото Виталис не беше човек, с когото можеш да си позволиш волности.

Най-напред, в самото начало, ме въздържаше страхът, а сега някакво друго, неопределено чувство, което приличаше на уважение.

Като излизахме от моето село, Виталис беше за мене човек като всички други, защото тогава не умеех да различавам хората. Но моят престой у госпожа Милиган ми отвори донякъде очите и ума. И странно нещо, струваше ми се, когато се взирах внимателно в своя господар, че намирах в неговото държание, във вида и обноските му известна прилика с държанието, с вида и обноските на госпожа Милиган.

Тогава си казвах, че това е невъзможно, защото моят господар беше само възпитател на животни, докато госпожа Милиган беше госпожа.

Но това, което ми казваше умът, не можеше да заглуши онова, което очите непрестанно ми повтаряха. Когато поискаше, Виталис беше също така господин, както госпожа Милиган беше госпожа. Единствената разлика между тях се състоеше в това, че госпожа Милиган беше винаги госпожа, докато моят господар беше господин само при известни обстоятелства. Но тогава той ставаше същински господин и би се наложил както на най-смелите, така и на най-дръзките. А понеже не бях нито смел, нито дързък, аз се поддавах на неговата сила и не смеех да дам воля на своите излияния дори когато ми даваше повод за това с няколко благи думи.

След като напуснахме Сет, няколко дена не говорихме за госпожа Милиган и за живота ми на „Лебед“. Но малко по малко в разговорите ни започна да става дума за тях — моят господар винаги пръв заговорваше за това — и скоро не минаваше нито ден, без да споменем името на госпожа Милиган.

— Ти обичаше много тая жена, нали? — питаше ме Виталис. — Да, разбирам. Тя е била добра, много добра към тебе. Трябва да си спомняш винаги с благодарност за нея.

После често добавяше:

— Така трябваше да стане!

Какво е трябвало да стане така?

Отначало не разбирах добре, но малко по малко почнах да си мисля, че онова, което е трябвало да стане, е било да отблъсна предложението на госпожа Милиган да остана при нея.

Навярно за това мислеше господарят ми, като казваше: „Така трябваше да стане“, и ми се струваше, че в тия думи имаше сякаш някакво съжаление. Искал е може би да ме остави при Артур, но е било невъзможно.

И в дъното на душата си му бях благодарен за това съжаление, макар че не можех да отгатна защо не е могъл да приеме предложенията на госпожа Милиган, тъй като обясненията, които тя ми бе повторила, не ми бяха много ясни.