Ектор Мало - Без дом

Но не стана нужда да му направя това признание, защото, преди да завърша разказа си, стигнахме в хотела, където беше отседнала госпожа Милиган. А и Виталис не ми каза нищо за писмото на госпожа Милиган и не ми спомена за предложенията, които тя навярно му беше отправила в това писмо.

— Тази жена ме чака, нали? — попита той, когато влязохме в хотела.

— Да, ще ви заведа при нея.

— Няма нужда, кажи ми номера на стаята и ме чакай тук с кучетата и Добродушко.

Когато господарят ми кажеше нещо, не бях свикнал да му възразявам или да споря с него. Все пак се опитах да го помоля да отидем заедно при госпожа Милиган, което ми се струваше и естествено, и справедливо. Но с едно движение той ме накара да млъкна — аз го послушах и останах с кучетата на една пейка пред вратата на хотела. И те искаха да го последват, но и те се подчиниха на заповедта му да не влизат, както се подчиних и аз. Виталис умееше да заповядва.

Защо не искаше да присъствувам на разговора му с госпожа Милиган? Това се питах и разглеждах тоя въпрос от всички страни. Не бях успял още да си отговоря, когато го видях, че се връща.

— Иди да се сбогуваш с госпожата — ми каза той. — Ще те чакам тук. Тръгваме след десет минути.

Загубил бях надежда, но все пак това решение ме потресе.

— Е! — обади се той след няколко минути. — Не разбра ли? Какво стоиш като пън? Побързай!

Той нямаше навик да ми говори грубо и откакто бях при него, никога не ми беше говорил така.

Станах, за да се подчиня — несъзнателно, без да разбирам.

Но след като направих няколко крачки, за да се кача при госпожа Милиган, попитах:

— Значи казахте им…

— Казах, че си ми нужен и че и аз самият съм ти нужен, тъй че нямам намерение да се откажа от правата, които имам над тебе. Върви и бързай да се върнеш.

Тия думи ме поуспокоиха, защото бях напълно овладян от упоритата мисъл, че съм намерено дете, и си въобразих, че щом трябва да заминем след десет минути, господарят ми е казал всичко, което знаеше за моя произход.

Когато влязох в стаята на госпожа Милиган, сварих Артур да плаче, а майка му, наведена над него, го утешаваше.

— Нали няма да заминете, Реми? — извика Артур.

Госпожа Милиган отговори вместо мене, като му обясни, че трябва да се подчиня.

— Помолих вашия господар да ви остави при нас — ми каза тя с глас, който ме накара да се просълзя, — но той не се съгласи и с нищо не успях да го убедя.

— Той е лош човек! — извика Артур.

— Не, не е лош човек — продължи госпожа Милиган. — Вие сте му нужен, а ми се струва освен това, че той искрено ви обича. После, той говори като честен и благороден човек. Ето как ми обясни той своя отказ: „Обичам това дете и то ме обича. Суровият живот, който ще води при мене, ще му бъде по-полезен от прикритото положение на слуга, в което ще живее при вас, без да искате. Наистина вие ще му дадете образование и възпитание. Ще развиете ума му наистина, но не и характера му. Той не може да бъде ваш син, ще бъде мой. Това е по-добре, отколкото да бъде играчка на болното ви дете, колкото мило и приятно да изглежда това дете. Аз също ще го уча.“

— Но нали той не е баща на Реми! — обади се Артур.

— Не му е баща наистина, но му е господар и Реми е негов, щом като родителите му са го дали под наем на Виталис. Сега Реми трябва да му се подчинява.

— Не искам Реми да замине.

— Но той трябва да тръгне с господаря си. Надявам се, че няма да бъде за дълго. Ще пиша на родителите му и ще се разбера с тях.

— О, не! — извиках аз.

— Но защо?

— О, не! Моля ви се!

— Но няма друг начин, мое дете.

— Моля ви се, недейте!

Ако госпожа Милиган не беше заговорила за родителите ми, навярно щях да се сбогувам много по-дълго време, а не десет минути, както ми беше разрешил господарят.

— Те са в Шаванон, нали? — продължи госпожа Милиган.

Без да й отговоря, отидох при Артур, прегърнах го и го целунах няколко пъти, като вложих в тия целувки цялата си обич, която изпитвах към него. После се изтръгнах от прегръдките му, приближих се до госпожа Милиган, паднах на колене пред нея и целунах ръката й.

— Бедно дете! — прошепна тя, като се наведе над мене.

И ме целуна по челото.

Тогава станах бързо и се втурнах към вратата.

— Артур, винаги ще ви обичам! — казах аз със задавен от ридания глас. — А вас, госпожо, никога няма да ви забравя!

— Реми! Реми! — извика Артур.

Но не чух нищо повече. Излязох и затворих вратата след себе си.

След една минута бях при господаря си.

— Да вървим! — каза той.