Ектор Мало - Без дом

— Много бързам — отвърна Виталис — и се на дявам да стигна в Троа преди снега.

— Тридесет километра не се минават за един час.

И все пак тръгнахме.

Виталис притискаше Добродушко под палтото си, за да го постопли със собствената си топлина, а кучетата, радостни, че времето е сухо, тичаха пред нас. Господарят ми беше купил в Дижон кожух, който се носеше с вълната отвътре. Увих се с него, а вятърът, който ни духаше в лицето, го залепи за тялото ми.

Не беше приятно да си отваряш устата. Вървяхме и двамата, без да продумаме, и ускорявахме крачката не само защото бързахме, а за да се стоплим.

Макар че наближаваше да съмне, небето продължаваше да бъде мрачно.

Най-после на изток някаква белезникава ивица проряза мрака, но слънцето не се показа. Не беше вече тъмно, но не би могло да се каже, че беше се съмнало.

Все пак предметите в полето станаха по-ясни. Оловната светлина, която едва досягаше земята, бликаше от изток като от огромен прозорец и осветяваше останалите без листа дървета и тук-таме плетища и гъсталаци, по които още имаше изсъхнали листа — брулени и гърчени от вятъра, те издаваха слаб шум.

Нямаше жив човек по пътя, нито из полето, не трополеше каруца, не плющеше камшик, Единствените живи същества бяха птиците, които чувахме, но не виждахме, защото се бяха скрили в листата. Само свраките подскачаха по пътя с вирната опашка и човка нагоре, отлитаха, щом се приближим, и кацваха на върха на някое дърво, отдето ни изпращаха със своето грачене, което приличаше на ругатни или на злокобно предсказание.

Изведнъж на север в небето се показа някаква бяла точка. Тя идваше към нас, растеше бързо и ние чухме някакъв странен шум от най-несъзвучни крясъци. Това бяха гъски или диви лебеди, които отлитаха на юг. Те минаха над главите ни и когато бяха вече далеч, във въздуха още прехвръкваше бял пух, който се открояваше на черното небе.

Над местността, през която минавахме, виснеше някаква зловеща печал, която нарастваше още повече от тишината. Докъдето стигаше погледът в тоя мрачен ден, се виждаха само голи полета, безплодни хълмове и поръждавели гори.

Продължаваше да духа северен вятър, който клонеше леко към запад. От тая страна на хоризонта се носеха бакърени облаци, тежки и ниски, които сякаш тегнеха над върховете на дърветата.

Скоро пред очите ни заиграха парцали сняг, големи колкото пеперуди. Те се издигаха, падаха, въртяха се, без да досегнат земята.

Не бяхме изминали много път и ми се струваше невъзможно да стигнем в Троа преди снега. Но това не ме тревожеше много и дори си казвах, че като завали сняг, северният вятър ще утихне и времето ще омекне.

Но аз не знаех какво е снежна виелица.

Скоро го научих, и то така, че никога няма да забравя този урок.

Облаците, които идеха от северозапад, приближиха, някаква бяла светлина озари небето откъм тях, недрата им се разтвориха и заваля.

Пред нас не прехвъркаха вече пеперуди, а ни забули обилен сняг.

— Писано било да не стигнем в Троа — каза Виталис. — Трябва да се подслоним в първата къща, която срещнем.

Хубави приказки, които можеха да ми бъдат само приятни. Но къде щяхме да намерим тая гостоприемна къща? Преди снегът да ни забули с белия си мрак, бях разгледал цялата местност, докъдето стигаше погледът ми, но не забелязах никаква къща, нищо, което да показва, че наблизо има село. Напротив — навлизахме в някаква гора, чиито мрачни дълбини се сливаха в безкрая — пред нас и от двете ВИ страни по ридовете, които ни ограждаха.

Тъй че не биваше да разчитаме много на желаната къща. Но в края на краищата снегът можеше и да престане. Той не престана, а се засили.

Много скоро снегът покри пътя, или по-точно — всичко, което го спираше по пътя: купчините камъни, успоредните пътечки отстрани, гъсталаците и храстите край рововете — шибан от вятъра, който не беше отслабнал, той бръснеше земята и засипваше всичко, което му се изпречеше.

Неприятното беше, че и ние му се изпречвахме. Шибнеше ли ни, той се плъзгаше по нас, но се впиваше като прах навсякъде, където срещнеше отвор, и веднага се топеше.

Аз чувствувах в шията ми как се стичаше студена вода, а моят господар, който беше поотворил кожуха си, за да може Добродушно да диша, навярно не беше по-запазен от мене.

Но ние продължавахме да вървим срещу вятъра и срещу снега, без да говорим. От време на време извръщахме глава, за да си поемем въздух.

Кучетата не вървяха вече пред нас, а по петите ни, сякаш диреха от нас завет, който ние не можехме да им дадем.