Ектор Мало - Без дом

Като оставим въпроса за храната настрани, това разрешение ми харесваше. Прочее, ако тръгнехме веднага, не беше никак сигурно, че ще намерим, преди да мръкне, странноприемница, където да вечеряме, докато беше напълно ясно, че ще намерим на пътя дебел, още неутъпкан сняг, по който трудно би могло да се върви.

Така и стана, когато за вечеря Виталис ни раздели на шест остатъка от питата.

Трябваше да гладуваме в нашата колиба и толкоз.

Жалко, че беше останало малко от нея и това малко се свърши бързо, въпреки че чупехме колкото се може по-малки залъци, за да продължим вечерята си.

Когато нашата бедна вечеря, толкова оскъдна и кратка, завърши, помислих, че кучетата пак ще започнат сутрешните си хитрини, защото личеше, че са страшно гладна, Но те не направиха нищо и аз още веднъж се убедих, че са наистина много умни.

Когато нашият господар прибра ножа в джоба на панталона си, което означаваше, че угощението е свършило, Капи стана, кимна с глава на двамата си другари и отиде и подуши раницата, където слагахме обикновено храната. В същото време той сложи леко лапата си на раницата и я поопипа. Тая двойна проверка го убеди, че няма нищо за ядене. Тогава се върна на мястото си край огнището и след като кимна пак с глава на Долче и Зербино, просна се цял на пода и въздъхна примирен.

„Няма вече нищо. Излишно е да искаме.“

Това беше изразено много ясно, като с думи.

Другарите му разбраха този език, легнаха съща край огнището и въздъхнаха като него. Но във въздишката на Зербино нямаше примирение, защото, освен че ядеше много, той беше и страшно лаком и тази жертва за него беше по-болезнена, отколкото за който и да е било друг.

Снегът пак беше завалял отдавна и продължаваше да се сипе все така непрестанно. Всеки миг постелята, с която беше наметнал земята, растеше кран младите издънки — само стъблата им още стърчаха над белия прилив, който скоро щеше да ги погълне.

След като се навечеряхме, вече едва се виждаше какво става извън колибата, защото в тоя мрачен ден бързо мръкна.

През нощта снегът не престана, а продължи да се сипе на едри парцали от черното небе върху бялата земя.

Трябваше да нощуваме тук и затова най-добре беше да заспим колкото се може по-бързо. Постъпих като кучетата и след като се увих в кожуха си, който, прострян край огъня, беше изсъхнал през деня, проснах се край огнището и сложих глава върху един плосък камък, който ми служеше за възглавница.

— Спи — ми каза Виталис, — ще те събудя, когато и на мене ми се приспи, защото, въпреки че няма защо да се боим от зверове и хора в тая колиба, един от нас трябва да бъде буден, за да поддържа огъня. Трябва да вземем мерки срещу студа, който може да стане много силен, ако снегът престане да вали.

Не го чаках да ме подкани втори път и заспах.

Когато господарят ме събуди, навярно беше вече късна нощ — така поне си мислех. Не валеше вече сняг. Огънят продължаваше да гори.

— Сега е твой ред — каза Виталис. — Ще слагаш само от време на време дърва в огнището. Ето, приготвил съм ти.

И наистина купчина пръти бяха струпани край мене. Господарят ми, който спеше много по-леко от мене, не искаше да го будя, като ходя да измъквам дърва от стената всеки път, когато ми потрябват, и ми беше приготвил тая купчина, от която можех да си взема само като пресегна, без да вдигам шум.

Разумна мярка, която за съжаление не даде резултата, който Виталис очакваше.

Като видя, че съм буден и съм готов да го сменя, той се излегна на свой ред край огъня, притисна до себе си увития в одеяло Добродушко и скоро по-високото му и по-равномерно дишане ми подсказа, че е заспал. Тогава станах и тихо, на пръсти, отидох до вратата, за да видя какво става вън.

Снегът беше затрупал всичко — трева, храсти, издънки и дървета. Докъдето стигаше погледът, се простираше неравна, но еднакво бяла пелена. Небето бе осеяно с трепкащи звезди, но колкото и силна да беше тяхната светлина, бледото сияние, което се излъчваше от снега, озаряваше местността. Пак беше студено и навън трябва да беше замръзнало, защото въздухът, който влизаше в нашата колиба, беше леден. В зловещата нощна тишина сегиз-тогиз се чуваше пращене, което показваше, че снежната пелена замръзва.

Ние наистина сме били много щастливи, че сме открили тая колиба: какво ли щяхме да правим посред гората при тоя сняг и студ?

Колкото и тихо да вървях, събудих кучетата и Зербино стана и дойде с мене на вратата. Но понеже той не се възхищаваше като мене от величието на снежната нощ, много скоро му дотегна и поиска да излезе.