Ектор Мало - Без дом

Когато местността беше интересна, изминавахме само по няколко левги на ден и, обратно, когато беше еднообразна, плавахме по-бързо.

Самият път определяше колко време да пътуваме и кога да тръгваме. Не ни смущаваше нито една от постоянните грижи на пътниците: не трябваше да бием дълъг път, за да стигнем някоя странноприемница, където да бъдем, положителни, че ще намерим какво да вечеряме и къде да пренощуваме.

В определен час ни поднасяха храна под верандата и както ядяхме, следяхме спокойно подвижната гледка на двата бряга.

Залезеше ли слънцето, спирахме, където замръкнехме, и оставахме там до разсъмване.

У нас, в нашата къща, не познавахме скучните вечерни часове, които често са толкова дълги и мъчителни за пътника.

Тия вечерни часове, напротив, за нас често бяха много къси и времето за лягане ни сварваше, когато и през ум не ни минаваше за сън.

Спреше ли корабът, ако беше хладно, се затваряхме в салона и след като запалваха слаб огън, за да прогонят влагата или мъглата, които бяха вредни за болния, донасяха лампите. Настанявахме Артур пред масата, аз сядах до него и госпожа Милиган ни показваше книги с картинки или снимки. Както корабът беше построен нарочно за това плаване, така и книгите и картините бяха подбрани за това пътуване. Когато очите ни започваха да се уморяват, тя отваряше някоя от тия книги и ни четеше увлекателни откъси, които можехме да разберем, или пък затваряше книгите и албумите и ни разказваше предания или исторически събития, свързани с местностите, през които бяхме минали. Говореше, приковала поглед в очите; на своя син, и трогателни бяха усилията, които полагаше, да изразява само мисли и да употребява само думи, които той лесно можеше да разбере.

Когато вечерите бяха хубави, аз също имах дейно участие. Тогава вземах арфата, слизах на брега, заставах на известно разстояние зад някое дърво, което ме скриваше в сянката си, и там пеех всичките песни и свирех всички мелодии, които знаех. За Артур беше голямо удоволствие да слуша музика в тихата нощ, без да вижда кой свири. Често ми викаше: „Още!“, и аз повтарях мелодията, която бях изсвирил.

За дете като мене, което познаваше само колибата на мама Барберен и скитничеството по широките пътища със синьор Виталис, това беше един тих и щастлив живот.

Каква разлика между картофите със сол на бедната жена, която ме бе отгледала, и вкусните торти с плодове, сладката, кремовете и сладкишите на госпожа Милиган.

Каква разлика между дългото ходене пеш след господаря в кал и дъжд, под жарко слънце и тази разходка на кораб!

Но за да бъда справедлив към себе си, трябва да кажа, че бях още по-чувствителен към душевното щастие, което намерих в тоя нов живот, отколкото към материалните облаги, които той ми даваше.

Да, хубави бяха сладкишите на госпожа Милиган! Да, приятно беше да не понасяш вече глад, пек и студ! Но колко по-хубави и по-приятни от всичко това бяха за душата ми новите чувства, които я изпълваха!

Два пъти видях да се късат или да се развързват нишките, които ме свързваха с тези, които обичах: първия път — когато бях изтръгнат от мама Барберен, втория — когато ме разделиха с Виталис. И тъй, два пъти останах сам в света, без опора, без подкрепа, без други приятели освен животните ми.

И ето, останал съвсем сам и сред лишения, срещнах хора, които се отнесоха с участие към мене и които обикнах: една жена, хубава, приятна, любезна и нежна жена, и едно дете на моята възраст, което се отнасяше към мене като към брат.

Каква радост, какво щастие за сърце като моето, което имаше толкова голяма нужда от обич!

Колко пъти, като гледах Артур легнал на дъската, блед и тъжен, завиждах на щастието му, аз, пълният със здраве и сили!

Завиждах не на богатствата около него, не на книгите и скъпите му играчки, не на кораба, а на любовта, с която го окръжаваше майка му.

Колко ли щастлив беше той, че го обичаха така и го целуваха по десет-двадесет пъти на ден и че самият той можеше да целува от все сърце тая хубава жена, майка си, до чиято ръка аз едва смеех да се докосна, когато ми я подаваше!

И тогава си казвах тъжно, че никога не ще имам майка, която да ме целуне и аз да я целуна. Може би някой ден пак щях да видя мама Барберен и това щеше да бъде истинска радост за мене, но нямаше вече да мога да й кажа както някога: „Мамо“, защото не ми беше майна.

Сам, щях да бъда вечно сам.

И тая мисъл ме караше да ценя още повече радостта, която изпитвах, като чувствувах, че госпожа Милиган и Артур се отнасят нежно към мене.