Ектор Мало - Без дом

Той се тресеше от плач и от своето място аз чувах хълцанията му.

Как можеше госпожа Милиган да бъде строга към това клето дете, което, изглежда, обичаше така нежно? Ако не можеше да си научи урока, не беше то виновно, виновна беше навярно болестта.

А госпожа Милиган щеше да изчезне, без да му каже нито една добра дума.

Но не изчезна. Вместо да влезе в кораба, тя се върна при сина си.

— Искате ли да се опитаме да я научим заедно? — попита го тя.

— О, да, мамо! Заедно!

Тогава тя седна край него, взе отново книгата и започна бавно да чете баснята, която се наричаше „Вълк и овне“. Артур повтаряше след нея думите и изреченията.

Като прочете три пъти баснята, даде книгата на Артур, каза му да продължи да учи сам и се прибра в кораба.

Артур веднага започна да чете баснята. От мястото, където стоях, виждах как си мърда устните.

Явно беше, че учеше и че се стараеше.

Но старанието му не трая дълго. Скоро той дигна очи от книгата и устните му започнаха по-бавно да се движат, после изведнъж съвсем спряха.

Той не четеше вече, не преговаряше.

Очите му, които блуждаеха насам-натам, срещнаха моите.

Махнах му с ръка, да му напомня да продължи урока си.

Той ми се усмихна кротко, сякаш за да ми благодари за напомнянето, и отново заби очи в книгата.

Но скоро пак ги дигна и погледът му заснова от единия към другия бряг на канала.

Понеже не поглеждаше към мен, аз станах и като привлякох по този начин вниманието му, посочих книгата. Той я взе засрамен.

За нещастие след две минути едно синьо рибарче, бързо като стрела, прекоси канала при носа на кораба, като оставяше след себе си сипя следа.

Артур дигна глава, за да го проследи.

После, когато птицата изчезна, той ме погледна.

Тогава ме заговори:

— Не мога — каза той, — а много искам.

Приближих се.

— Но тая басня не е много мъчна — казах аз.

— О, напротив, много е мъчна!

— Стори ми се много лесна и докато слушах майка ви да я чете, мисля, че я запомних.

Той се усмихна недоверчиво.

— Искате ли да ви я кажа?

— Защо, като е невъзможно?

— Но не е невъзможно. Искате ли да опитам? Вземете книгата.

Той взе книгата и аз започнах да разказвам. Поправи ме само на три или четири места.

— Как, вие я знаете! — извика той.

— Не много добре, но сега мисля, че бих я казал без грешка.

— Как успяхте да я научите?

— Слушах майка ви, като я четеше, но я слушах внимателно, без да гледам какво става около мен.

Той се изчерви и извърна очи. След малко, като му мина срамът, каза:

— Разбирам как сте слушали и ще се постарая да слушам като вас. Но как успяхте да запомните всичките тия думи, които се объркват в паметта ми?

Как бях успял? Не ми беше много ясно, защото не бях мислил върху това. Но се постарах да отговоря на въпроса му, като сам си обяснявах случая.

— За какво се говори в тая басня? — започнах аз. — За едно овне. Почвам да мисля за овцете. После мисля какво правят. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара.“ Виждам овцете как спят, налягали в своята кошара, понеже са в безопасност, и като ги видя, не ги забравям вече.

— Добре — съгласи се той, — виждам ги и аз. „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара“. Виждам и бели, и черни, виждам овце и агнета. Виждам дори кошарата. Тя е оградена с плет.

— Тогава няма да я забравите вече, нали?

— О, не!

— Кой пази обикновено овцете?

— Кучетата.

— Какво правят кучетата, когато няма защо да пазят овцете, тъй като са на безопасно място?

— Няма какво да правят.

— Тогава могат да спят. И ние казваме: „Кучетата спяха“.

— Така е много лесно.

— Много лесно, нали? Сега да помислим за друго нещо. Освен кучетата кой друг пази овцете?

— Овчарят.

— Щом овцете са в безопасност, овчарят няма никаква работа. Как може да прекара времето си?

— Като свири на кавал.

— Виждате ли го?

— Да.

— Къде е той?

— Под сянката на един голям бряст.

— Сам ли е?

— Не. С други овчари съседи.

— Тогава, щом виждате овцете, кошарата, кучетата и овчаря, не можете ли да кажете без грешка началото на баснята?

— Мисля, че мога.

— Я да видим.

Като ме слушаше да му говоря така и да му обяснявам как може да се научи лесно един урок, който в началото изглежда труден, Артур ме гледаше плахо и развълнувано, сякаш не беше убеден, че му казвам истината. Но след кратко колебание се реши:

— „Овцете бяха на безопасно място в своята кошара, кучетата спяха, а овчарят, под сянката на един голям бряст, свиреше на кавал с други овчари съседи.“