Ектор Мало - Без дом

Но това хилаво и болнаво дете нямало да живее дълго, казвали лекарите. Чакали го всеки ден да умре и тоя ден господин Джеймс Милиган щял да стане най-после наследник на титлата и състоянието на по-големия си брат, тъй като законите за наследството не са едни и същи във всички страни и в Англия те позволяват при известни обстоятелства чичото да наследи в ущърб на майката.

И тъй, надеждите на господин Джеймс Милиган били позабавени от раждането на неговия племенник. Но не били разбити. Трябвало само да чака.

И той чакал.

Но предсказанията на лекарите не се сбъднали, Артур си останал болнав, но не умрял, както очаквали те. Грижите на майката спасили живота му — станало чудо, едно от ония чудеса, които стават, слава богу, твърде често.

Много пъти го смятали загубен, много пъти бил спасяван. Прекарал едно след друго, а понякога и едновременно всички болести, от които страдат децата.

Напоследък се появила страшна болест — коксалгия, която се развива в тазобедрената става. За тази болест му предписали серни бани и госпожа Милиган дошла в Пиренеите. Но след като баните не помогнали, препоръчали друго лечение — болният да лежи неподвижно, без да става.

Тогава госпожа Милиган поръчала в Бордо кораба, на който се намирах.

И през ум не й минало да затвори сина си в някоя къща — там би умрял от скука и от липса на въздух. Щом Артур не можел вече да ходи, къщата, в която живее, трябвало да се движи вместо него.

Превърнали кораба в плаващ дом със стая, кухня, салон и веранда. В салона или под верандата, според времето, Артур лежеше от сутрин до вечер край майка си и гледките се нижеха пред него — стига само да си отвореше очите.

Заминали от Бордо преди месец и след като плавали нагоре по Гарона, навлезли в южния канал. По този канал трябваше да стигнат езерата и каналите край Средиземно море, после да заплават нагоре по Рона, после по Сона, да преминат от нея в Лоара до Бриар, да тръгнат по канала със същото име, да стигнат Сена и да следват течението на тази река до Руан, където щяха да се прехвърлят на голям параход и да се приберат в Англия.

Първия ден се запознах само със стаята, дето трябваше да живея в кораба, който се наричаше „Лебед“. Макар че тая стая беше съвсем малка — два метра дълга и около метър широка, — тя беше най-прелестната, най-чудната каюта, за която можеше да мечтае детското въображение.

Наредбата й се състоеше от един-единствен шкаф, но този шкаф приличаше на вълшебната стъкленица на физиците, толкова много неща съдържаше. Вместо да бъде закована, горната му дъска беше подвижна и подигнеш ли я, под нея се намираше цяло легло с дюшек, възглавница и завивка. Разбира се, това легло не беше много широко, но беше достатъчно голямо, за да си легне човек удобно. Под леглото имаше чекмедже, пълно с всички необходими тоалетни принадлежности. А под това чекмедже имаше друго, разделено на няколко преградки, където можеха да се подредят дрехите с бельото. Нямаше маси, нямаше и столове, поне такива, каквито се срещат обикновено, но в стената на шкафа, дето се слага главата при спане, имаше дъсчица, която, като се спуснеше, образуваше маса, а откъм краката друга, която образуваше стол.

Малко прозорче, пробито в борда, което можеше да се затваря с кръгло стъкло, служеше за осветяване и проветряване на каютата.

Никога не бях виждал така хубава, толкова чиста каюта. Цялата беше облицована с полирай бор, на пода бе постлана мушама на черни и бели квадрати.

Но тя беше не само радост за очите.

Когато се съблякох и се прострях в леглото, изпитах някакво приятно, непознато чувство. За пръв път чаршафите галеха кожата ми, а не я жулеха. У мама Барберен спях на груби и остри конопени чаршафи. С Виталис спяхме много често направо на сламата или сеното, а когато в някои странноприемници ни даваха чаршафи, почти винаги предпочитахме хубава слама. Колко тънки бяха чаршафите, в които се завивах! Колко меки бяха и колко хубаво миришеха! А дюшекът, колко по-пухкав беше той от боровите иглички, на които спах снощи! Нощната тишина вече не ме плашеше, мракът не беше вече изпълнен с видения и звездите, които виждах през прозорчето, ми шепнеха само ободрителни и насърчителни думи.

Но колкото и удобно да спах в това хубаво легло, събудих се още призори, защото бързах да разбера как са прекарали нощта моите артисти.

Намерих ги всичките на мястото, дето ги бях настанил вечерта — спяха си, сякаш живееха на тоя кораб от месеци. Щом се приближих, кучетата се събудиха и радостни дойдоха при мене, за да си получат сутрешната милувка. Само Добродушко, макар че ме погледна с полуотворено око, не мръдна, а захърка като заклан.