Ектор Мало - Без дом

— Танц ли искате, или комедия? — попитах аз.

— О! Комедия! — извика детето.

Но жената го прекъсна и каза, че предпочита танц.

— Танц е много късо — извика детето.

— След танца, ако почитаемата публика пожелае, можем да представим различни номера, „каквито се изпълняват в парижките циркове“.

Това бяха думи на моя господар и аз се постарах да ги изрека с неговото благородство. Като размислих, бях много доволен, че се отказаха от комедията, защото много трудно щях да уредя представлението: първо, Зербино го нямаше, и после — липсваха ми костюмите и другите необходими неща.

Взех отново арфата и засвирих валс. Капи веднага прегърна с двете си лапи Долче през кръста и почнаха да се въртят в такт. После Добродушно изпълни няколко стъпки сам. И тъй едно след друго представихме цялата си програма. Не чувствувахме умора. А артистите ми навярно бяха разбрали, че като награда за своя труд ще получат обед и не щадяха силите си, както и аз не щадях своите.

Изведнъж, сред един от номерата ни, Зербино изскочи от един храст и когато другарите му минаха край него, се присъедини безочливо към тях и пое ролята си.

Както свирех и наблюдавах артистите си, от време на време поглеждах момчето и, чудно нещо, макар че нашите номера му доставяха голямо удоволствие, то не помръдваше. Оставаше легнало, изпънато, съвсем неподвижно и мърдаше само двете си ръце, за да ни ръкопляска.

Парализирано ли беше? Изглеждаше като вързано за някаква дъска.

Вятърът неусетно беше тласнал кораба към брега, на който се намирах, и сега виждах детето, сякаш бях на самия кораб, до него: то беше с руси коси и бледо лице, толкова бледо, че сините жилчици на челото прозираха под нежната му кожа. Лицето му изразяваше доброта, тъга и нещо болезнено.

— Колко струват местата във вашия театър? — попита жената.

— Всеки плаща според насладата, която е изпитал.

— Тогава трябва да платим много скъпо, мамо — обади се детето.

После добави няколко думи на език, който не разбирах.

— Артур би искал да види актьорите ви по-отблизо — каза жената.

Дадох знак на Капи, който се засили и скочи на кораба.

— А другите? — извика Артур.

Зербино и Долче последваха другаря си.

— И маймунката!

Добродушко можеше лесно да скочи, но никога нямах доверие в него. Качеше ли се на палубата, можеше да започне със своите шеги, които може би нямаше да се харесат на госпожата.

— Лоша ли е? — попита тя.

— Не, госпожо, но не винаги е послушна и се боя да не се държи неприлично.

— Добре, качете се тогава с нея.

След тези думи тя махна на един мъж, който стоеше на кърмата, до кормилото. Мъжът мина веднага на носа и прехвърли дъска на брега.

Това беше мост. Той ми позволи да се кача, без да се излагам на опасния скок, и аз влязох важно в кораба с арфата на рамо и Добродушко в ръка.

— Маймунката! Маймунката! — извика Артур.

Приближих се до детето и докато то галеше и милваше Добродушко, можах свободно да го разгледам.

Чудно нещо! То беше наистина вързано за някаква дъска, както ми се стори в началото.

— Имате баща, нали, мое дете? — попита жената.

— Да, но сега съм сам.

— За дълго ли?

— За два месеца.

— Два месеца! О, горкото дете! Как може така — сам за толкова дълго време, на вашата възраст!

— Налага се, госпожо!

— Вашият господар навярно ви задължава да му спечелите известна сума пари за тези два месеца?

— Не, госпожо, той не ме задължава нищо. Стига само да мога да изхранвам себе си и трупата, това е достатъчно.

— Успяхте ли да се изхранвате до днес?

Поколебах се, преди да отговоря. Досега не бях срещал жена, която да ми вдъхва такова чувство на уважение като нея. Но тя ми говореше с толкова доброта, гласът й беше така нежен, погледът — така мил и поощрителен, че се реших да й кажа истината. Пък и защо да мълча?

Разказах й как бях принуден да се разделя с Виталис, осъден на затвор, защото ме бе защитил, и как, откакто напуснах Тулуза, не можах да спечеля нито едно су.

Докато говорех, Артур играеше с кучетата. Но той слушаше и чуваше думите ми.

— Колко ли сте гладни! — извика той.

При тази дума, която разбираха добре, кучетата залаяха, а Добродушно започна да си търка лудо корема.

— О, мамо! — каза Артур.

Жената разбра молбата му. Тя каза няколко думи на чуждия език на някаква жена, която си подаде главата през една открехната врата, и жената почти веднага донесе масичка с ядене.

— Седнете, мое дете — ми каза майката на Артур.