Ектор Мало - Без дом

Трябваше ли да го мъмря и да наказвам и него? Не посмях и не бях разположен да наскърбявам другите, когато бях вече доста огорчен от собствената си скръб.

Изпращането на Капи излезе несполучливо и единственият изход, който ми оставаше, беше да чакам Зербино сам да се върне. Познавах го добре — след първия опит за неподчинение той се примиряваше с наказанието си и щях да го видя да се връща разкаян.

Излегнах се под едно дърво, като вързах Добродушко от страх да не му хрумне да последва Зербино. Капи и Долче лежаха в краката ми.

Времето течеше, Зербино не идваше. Неусетно сънят ме обори и съм заспал.

Когато се събудих, слънцето блестеше високо над мене — беше минало много време. Но нямаше и нужда да гледам слънцето, за да разбера, че е късно: стомахът ми напомняше, че отдавна бях изял своето парче хляб. От своя страна двете кучета и Добродушко също ми показаха, че са гладни — Капи и Долче бяха умърлушени, а Добродушко се чумереше.

А Зербино все още не идваше.

Виках го, свирках му, но напразно — не дойде. След като беше закусил добре, спокойно си почиваше, сгушен под някой храст.

Положението ми ставаше опасно: ако си отидех, той прекрасно можеше да се загуби и да не ни стигне; ако останех, нямаше как да спечеля няколко су, за да се нахраним.

А гладът ставаше все по-нетърпим и по-нетърпим. Кучетата ме гледаха отчаяно, а Добродушко си блъскаше корема и издаваше къси гневни крясъци.

Времето минаваше, Зербино не идваше и аз изпратих още веднъж Капи да потърси другаря си. Но след половин час той се върна сам и ми даде да разбера, че не го е намерил.

Какво да правя?

Макар че Зербино беше виновен, а освен това със своята грешка постави всички ни в страшно положение, и през ум не можеше да ми мине да го изоставя. Какво би казал господарят ми, ако не му заведа и трите кучета? И после въпреки всичко аз обичах този обесник Зербино!

И тъй, реших да чакам до вечерта. Но беше невъзможно да стоя така в бездействие и да слушам как стомасите ни крещят от глад, защото тия викове бяха още по-болезнени, тъй като нямаше с какво да се разсеем и чувахме непрекъснато само тях.

Трябваше да измислим някаква занимавка и четиримата, за да се разсеем.

Ако можехме да забравим, че сме гладни, положително нямаше да бъдем толкова гладни през тия часове на забрава. Но с какво да се развлечем?

Както размислях по този въпрос, спомних си, че Виталис ми беше разказал как през войната, когато някой полк бивал уморен след дълъг поход, нареждали да свири музиката и войниците, като слушали весели и увличащи мелодии, забравяли умората си.

Ако засвирех нещо весело, може би и ние щяхме да забравим глада. Във всеки случай, ако аз свирех, а кучетата и Добродушко играеха, времето щеше да мине по-бързо за нас.

Взех арфата, която бях опрял на едно дърво, наредих артистите си и като се обърнах с гръб към канала, засвирих някакъв танц, а после валс.

Отначало моите артисти сякаш не бяха много разположени да играят — явно беше, че едно парче хляб щеше да им дойде много по-добре. Но малко по малко те се оживиха, музиката оказа свойственото си въздействие, всички забравихме парчето хляб, което ни липсваше, и вече мислехме: аз — само да свиря, а те — да играят.

Изведнъж чух ясен детски глас да вика:

— Браво!

Гласът се обади зад мене. Обърнах се бързо.

Един кораб беше спрял в канала, с нос обърнат към брега, на който се намирах. Двата коня, които го теглеха, бяха спрели на отвъдния бряг.

Беше някакъв особен кораб — не бях виждал друг като него: много по-къс от катерите, които плават обикновено по каналите, а на невисоко издигнатата му палуба имаше някаква стъклена галерия. Отпред на тая галерия имаше веранда, засенчена с пълзящи растения, чиито клонки, прикачени тук-таме по покрива, падаха на места като зелени водопади. На тая веранда забелязах двама души: една още млада жена, благородна и печална, стоеше права и едно дете, момче почти на моята възраст, което ми се стори, че лежи.

Явно това дете беше извикало „браво“.

Като се съвзех от изненадата и разбрах, че нямаше нищо страшно, повдигнах шапка, за да благодаря на този, който ме бе похвалил.

— За удоволствие ли свирите? — запита ме жената, която говореше с чуждо произношение.

— За да накарам артистите си да играят, а и… за да се поразвлека.

Детето направи знак и жената се наведе към него.

— Искате ли да посвирите още? — ме попита жената, като дигна глава.

Искам ли да свиря? Да свиря пред публика? Та това беше добре дошло за мене! Не чаках да ме молят.