Ектор Мало - Без дом

— Не за самия Дрискол, който навярно продължава да бъде отвъд океана, а за семейство Дрискол. Госпожа Дрискол изгоряла един ден, когато, вместо да легне на масата, легнала в огъня, а Алън и Нед са осъдени на заточение. Те ще отидат при баща си.

— А Кет?

— Малката Кет гледа дядо си, който е още жив.

Тя живее с него в „Двора на червения лъв“. Старият има пари и не са зле.

— Ако е зиморничава — засмя се Матиа, — не й завиждам. Старецът не обича да се приближават до огъня.

И в това призоваване на миналото всеки си казва думата. Нали всички имаме общи спомени и е приятно да ги разменяме? Това е връзката, която ни свързва.

Когато вечерята свършва, Матиа се приближава до мене и ме дръпва настрани, до самия прозорец.

— Хрумна ми една мисъл — казва той. — Толкова често сме свирили за чуждите, защо да не посвирим малко за тези, които обичаме.

— Та няма ли за тебе удоволствие без музика? Навсякъде и винаги музика? Спомни си как уплаши нашата крава.

— Ще изсвириш ли неаполитанската си песен?

— На драго сърце, защото тя е причината Лиза да проговори.

И вземаме инструментите си. От една хубава кутия, подплатена с кадифе, Матиа изважда стара цигулка, която прекрасно би струвала два франка, ако решим да я продадем, а аз измъквам от калъфа една арфа — дървото и, плискано от дъждовете, е възвърнало естествения си цвят.

Събират се в кръг около нас. Но в същия миг се появява едно куче — Капи.

Много е стар горкият Капи и е глух, но е запазил доброто си зрение. Той е познал арфата от възглавничката, на която си лежи, и идва, куцук-куцук, за „представлението“. Стиска гаванка в муцунката си. Иска да обиколи на задните си лапи „почитаемата публика“, но няма сили. Тогава сяда и като се покланя важно на „публиката“, слага лапа на сърцето си.

Като изпявам песента, Капи се изправя криво-ляво и тръгва да обикаля с гаванката. Всеки пуска своята лепта и Капи, смаян от сбора, ми го носи. Никога не е събирал толкова много пари, само в златни и сребърни монети — сто и седемдесет франка!

Целувам го по носа, както някога, когато той ме утешаваше, и споменът за моята детска неволя ми навява една мисъл, която веднага споделям:

— Тия пари ще бъдат първата вноска за създаването на приют за малките улични музиканти. Майка ми и аз ще направим останалото.

— Мила госпожо — казва Матиа, като целува ръка на майка ми, — моля ви да взема съвсем скромно участие във вашето добро дело. Позволете приходът от първия ми концерт в Лондон да се прибави към сбора на Капи.

Една страница липсва от моя ръкопис, тази, която трябва да съдържа моята неаполитанска песен. Матиа, недобър музикант написа тая песен.

Авторът на тази книга Ектор Мало не е сред големите френски писатели на XIX век. „Без дом“ е най-доброто, което е написал. Но това е действително една хубава книга, композирана най-просто и обикновено, както често става с хубавите творби в литературата. Едно бедно момче, без родители, без дом е принудено да пътува из Франция и да среща различни хора по своя път — добри и лоши. Това дава възможност на автора да нарисува широка картина на тогавашното общество и същевременно да изгради редица интересни и живи характери.

Нека си припомним, че по този начин са композирани някои от най-хубавите книги в световната литература. И Дон Кихот например пътува по пътищата на Испания, за да се бори за правда и справедливост. И мошеникът Чичиков пътува из широките руски простори, за да купува мъртви души. И барон Мюнхаузен пътува и изживява различни фантастични приключения, и други.

Както за всяка литература, така и за детската и юношеската особено важно е изграждането на ярки образи, които не само да се откроят, но да останат като живи в паметта на читателите, да накарат тези читатели да ги заобичат, да ги приемат в своята среда, да се поучават от тях.

Успял ли е в това отношение авторът на „Без дом“? Аз мисля, че е успял. Особено що се отнася до главния герой — момченцето Реми. Та нали то страда, радва се, нали през неговия поглед е видян светът — цялата разнообразна действителност, сред която е принудено да се движи.

А това е много трудно — да гледаш света, хората с наивния и все пак остър, буден поглед на едно изоставено, страдащо дете, кое то няма никакъв житейски опит. То тръгва от бедната селска къщичка на мама Барберен, където неговият свят е бил крайно ограничен между селските животни и няколкото съседи, за да се намери изведнъж по дългите пътища на Франция, да се превърне в бездомник, който скита от място на място, от град на град и се бори за малките житейски радости — късче хляб, подслон в някоя колиба, възможност да пее и играе пред оскъдната публика.