Ектор Мало - Без дом

Това е може би най-късото, но не и най-приятното пътуване по море. Всъщност кое ли е приятно? Както и да е, бях толкова болен, че едва в Ред Хил намирам сала да ти се обадя. Като минавах през Париж, взех Кристина. Ще пристигнем в Чегфорд в четири часа и десет минути, прати кола да ни посрещне.

Като споменах името Кристина, погледнах Артур, но той беше свел очи. Дигна ги чак когато прочетох телеграмата.

— Иска ми се да отида самият аз в Чегфорд — каза той. — Ще поръчам да впрегнат ландото.

— Прекрасно! По този начин на връщане ще седиш срещу Кристина.

Без да отговори, той бързо излезе. Тогава се обърнах към майка си.

— Виждате — казах аз, — че Артур не крие своята готовност да посрещне Кристина. Това има значение.

— Голямо значение.

Стори ми се, че в гласа, с който бяха изречени тия две думи, се криеше сякаш леко недоволство. Тогава станах, седнах до майка си, улових двете й ръце и ги целунах.

— Мила мамо — казах аз на френски, с който език си служех винаги, когато исках да й говоря нежно, като малко дете. — Мила мамо, не бива да скърбиш, че Артур обича Кристина. Това наистина ще му попречи да сключи добър брак, защото добър брак според хората е бракът, който свързва благородния произход с богатството. Но моят пример не показва ли, че човек може да бъде щастлив, много щастлив, толкова щастлив, колкото е възможно, без благородния произход и богатството на жената, която обича? Не искаш ли и Артур да бъде щастлив като мене? Слабостта, която прояви към мене, защото ти не можеш да откажеш нищо на детето, което си оплаквала цели тринадесет години, няма ли да проявиш и към другия си син? Няма ли да бъдеш еднакво снизходителна и към двамата си синове?

Тя ме погали по челото и каза:

— Ах, ти, добро дете, добър брат! Какво съкровище от обич се крие в теб!

— Защото по-рано я пестях. Но не става дума за мен, а за Артур. Кажи ми, къде ще намери по-прелестна жена от Кристина? Не е ли тя образец на италианска хубост? А образованието, което получи, откакто я взехме от Лука, не й ли позволява да заеме място, достойно място и в най-отбраното общество?

— Ти виждаш в Кристина сестрата на своя приятел Матиа.

— Истина е и заявявам направо, че желая от все сърце брака, който ще въведе Матиа в нашето семейство.

— Артур говорил ли ти е за своите чувства и за намеренията си?

— Да, мила мамо — усмихнах се аз, — обърна се към мене като към глава на семейството.

— А главата на семейството?…

— Обеща да го подкрепи.

Но майка ми ме прекъсна:

— Жена ти — каза тя. — После ще говорим за Артур.

Жена ми — вие сте отгатнали и няма защо да ви казвам, нали? — жена ми е малкото момиче с учудените очи и с изразителното лице, което вие познавате — Лиза, малката Лиза, нежна, лека и въздушна. Лиза не е вече няма. Но за щастие тя е запазила своята нежност и изящност, които придават на нейната хубост нещо неземно. Лиза не напусна майка ми, бе отгледана и възпитана под неин надзор и стана хубава девойка, най-хубавата девойка, надарена за мене с всички качества, с всички достойнства, с всички добродетели, тъй като я обичам. Помолих майка си да ми я даде за жена и след известна съпротива, която се дължеше на различието в произхода ни, майка ми не можа да ми откаже, което разсърди и възмути някои от нашите роднини.

От четиримата, които се разсърдиха, трима вече се върнаха, спечелени от прелестта на Лиза, а четвъртият очаква, за да се върне и той, само едно посещение от нас, в което да му се извиним, че сме щастливи, и това посещение е определено за утре.

— Е? — запитва Лиза с влизането си. — Какво става тук? Криете се от мене. Говорите си тайно. Артур току-що замина за спирката Чегфорд, а файтонът за спирката Фери. Каква е тази тайна, моля?

Ние се усмихваме, но не й отговаряме. Тогава тя прегръща през рамо майка ми и я целува нежно.

— Щом и вие влизате в заговора, мила мамо — казва тя, — не се безпокоя, уверена съм предварително, че вие, както винаги, работите за нашето щастие. Но за това пък съм още по-любопитна.

Времето течеше и колата, която пратих във Фери да посрещне семейството на Лиза, трябва да се върне всеки миг.

Тогава в желанието да си поиграя с нейното любопитство вземам един далекоглед, с който следим корабите в открито море. Но вместо да го насоча към морето, отправям го към пътя, по който трябва да пристигне колата.

— Погледни в далекогледа — казвам й аз — и любопитството ти ще бъде задоволено.

Тя гледа, но не вижда нищо — само белия път, защото още никаква кола не се задава.