Ектор Мало - Без дом

— Мило дете — каза тя, без да откъсва очи от мене, — вашият другар ми съобщи много важни неща. Искате ли и вие да ми разкажете всичко, което се отнася до вашето пристигане в семейство Дрискол и до посещението на господин Джеймс Милиган?

Изпълних нейното желание и госпожа Милиган ме прекъсваше само за да й изясня някои важни точки. Никога не бях изслушван с такова внимание — очите й бяха приковани в мене.

Когато свърших, тя мълча доста дълго, като продължаваше да ме гледа. Накрая ми каза:

— Всичко това е извънредно важно за вас и за всички нас. Тъй че трябва да действуваме предпазливо, след като се посъветваме с хора, които биха могли да ни упътят. Но дотогава вие трябва да се смятате за другар, за приятел — тя се подвоуми леко, — за брат на Артур и още днес вие и вашият млад приятел трябва да изоставите своя окаян живот. След два часа ще се явите в Терите, в хотел „Алпи“, където ще изпратя доверено лице да ви наеме стая. Там ще се видим пак, защото сега трябва да ви оставя.

Тя ме целуна пак, подаде ръка на Матиа и бързо си отиде.

— Какво си разказвал на госпожа Милиган? — попитах аз Матиа.

— Всичко, което тя ти каза, и още много други неща. Ах, колко добра, колко хубава жена!

— А Артур? Видя ли Артур?

— Само отдалече, но беше достатъчно, за да забележа, че изглежда добро момче.

Продължих да разпитвам Матиа, но той избягваше да ми отговаря или пък отклоняваше въпросите ми. Тогава заговорихме за други неща и отидохме, както ни поръча госпожа Милиган, в хотел „Алпи“. Въпреки нашите бедни дрехи на улични музиканти прие ни прислужник в черен фрак и с бяла вратовръзка и ни заведе в нашата стая. Колко хубава ни се видя нашата стая! В нея имаше две бели легла. Прозорците гледаха към веранда, под която се синееха водите на езерото, и гледката, която се откриваше оттам, беше чудна. Когато се върнахме в стаята си, прислужникът продължаваше да чака неподвижен нашите нареждания и ни попита какво ще желаем за вечеря, която ще нареди да донесат на верандата.

— Имате ли торти? — запита Матиа.

— Имаме торта с ревен, с ягоди, с френско грозде.

— Отлично! Донесете ни от тия торти.

— От трите ли?

— Разбира се.

— А какво първо желаете? Какво печено? Какъв зеленчук?

При всяко предложение Матиа кокореше очи, но не се смути.

— Каквото решите — каза той.

Прислужникът излезе важно.

— Мисля, че тук ще вечеряме по-добре, отколкото у семейство Дрискол — каза Матиа.

На следния ден госпожа Милиган дойде да ни види. Доведе със себе си крояч и шивачка, които ни взеха мярка за дрехи и ризи. Каза ни, че Лиза продължавала да се опитва да говори и лекарят уверявал, че вече е излекувана. После, след като прекара с нас един час, тя си отиде, като ме целуна нежно и подаде ръка на Матиа.

Тя идва така четири дни наред и всеки път беше по-нежна и по-любезна към мене, но все пак изглеждаше някак смутена, сякаш не искаше да се отдаде на тая нежност и да я покаже. На петия ден вместо нея дойде прислужницата, която бях виждал някога на „Лебед“. Тя ни каза, че госпожа Милиган ни чака у дома си и пред вратата на хотела има кола, която ще ни отведе. Тя беше открит файтон, в който Матиа се качи важно и спокойно, сякаш от дете се е возил все с такива коли. Капи също се покатери, без да се стеснява, на една от седалките.

Пътят беше кратък. Стори ми се много кратък, тъй като пътувах като насън, с глава, изпълнена с безумни мисли или поне с мисли, които аз смятах безумни. Въведоха ни в един салон, където се намираха госпожа Милиган, Артур, излегнат на диван, и Лиза. Артур ми протегна двете си ръце. Спуснах се към него, за да го целуна. Целунах и Лиза, а госпожа Милиган ме целуна.

— Най-после — ми каза тя — настъпи часът, в който можете да заемете мястото, което ви принадлежи.

И понеже я погледнах, за да ми обясни какво означават тия думи, тя отвори една врата и влезе мама Барберен с детски дрешки в ръце — палтенце от бял кашмир, дантелена шапчица и плетени терлички.

Едва успя да сложи тия неща върху една маса и аз я прегърнах. Докато я целувах, госпожа Милиган даде някакво нареждане на някакъв прислужник — чух само името господин Джеймс Милиган и пребледнях.

— Няма защо да се боите — каза ми тя нежно, — напротив. Елате тук при мене и ми дайте ръката си.

В този миг вратата на салона се отвори и влезе господин Джеймс Милиган — усмивка откриваше острите му зъби. Той ме забеляза, в миг усмивката изчезна и лицето му страшно се изкриви.

Госпожа Милиган не го остави да заговори.