Ектор Мало - Без дом

Един следобед свирехме така сред улицата — пред нас имаше само желязна решетка, заради която пеехме, а зад нас се издигаше стена, на която не обърнахме внимание. Изпял бях с пълен глас първия куплет на моята неаполитанска песен и щях да започна втория, когато изведнъж чухме зад себе си, отвъд стената, вик. После някой изпя слабо и с особен глас втория куплет.

Кой можеше да бъде?

— Да не е Артур? — попита Матиа.

Не, не беше Артур, познавах неговия глас, а Капи скимтеше сподавено и изразяваше голямата си радост, като скачаше по стената.

Не можах да се сдържа и извиках:

— Кой пее така?

А гласът отговори:

— Реми!

Името ми вместо отговор! Аз и Матиа се спогледахме смаяни.

Както стояхме така изумени един срещу друг, зърнах зад Матиа, на края на стената, над нисък плет, да се вее бяла кърпичка. Изтичахме нататък.

Едва когато стигнахме плета, успяхме да видим лицето, което развяваше кърпичката — Лиза! Най-после я намерихме, а заедно с нея намерихме и госпожа Милиган и Артур.

Но кой пееше? Този въпрос отправихме едновременно аз и Матиа, веднага щом езиците ни се развързаха.

— Аз — отвърна тя.

Лиза пееше! Лиза говореше!

Наистина много пъти бях чувал да казват, че Лиза някой ден ще проговори, и то навярно след някое силно вълнение, но не вярвах, че изобщо е възможно.

А ето че това се случи, ето че тя говореше, ето че чудото стана! И тя изпита това силно вълнение, когато ме чу да пея, когато видя, че се връщам при нея, и то тогава, когато можеше да смята, че съм изчезнал завинаги! При тая мисъл аз самият така силно се развълнувах, че бях принуден да се уловя за една клонка от плета, за да не падна. Но не беше време да се отпускам.

— Къде е госпожа Милиган? — попитах аз. — Къде е Артур?

Лиза мръдна устни, за да отговори, но от устата й се отрониха само няколко зле изречени звуци. Тогава, загубила търпение, тя започна своя език със знаци, за да се обясни и да ни даде възможност да я разберем по-скоро, тъй като езикът и умът й не бяха още свикнали да си служат умело със словото.

Както следях с очи нейните обяснения, които Матиа не разбираше, съгледах далеч в градината, на завоя на сенчеста алея, дълга количка, която един слуга караше. В тая количка лежеше Артур, а зад него вървеше майка му и… наведох се, за да видя по-добре… и господин Джеймс Милиган. Веднага се сниших зад плета, като казах бързо и на Матиа да се сниши, без да ми мине през ума, че господин Джеймс Милиган не познаваше Матиа.

Като мина първият страх, се сетих, че Лиза навярно е поразена от внезапното ни изчезване. Тогава се понадигнах и й пошепнах:

— Господин Джеймс Милиган не бива да ме види, защото може да ме върне в Англия.

Тя дигна уплашена двете си ръце.

— Не мърдай — продължих аз, — не говори за нас. Утре сутринта в девет часа ще дойдем пак тук. Гледай да бъдеш сама. А сега върви си.

Тя се колебаеше.

— Върви си, моля ти се, или ще ме погубиш!

И веднага се потулихме зад стената и тичешком стигнахме лозята, където се скрихме. Там, след като първата радост премина, можахме да поговорим и да се разберем.

— Знаеш ли — каза ми Матиа, — никак не съм склонен да чакам до утре, за да видя госпожа Милиган. През това време господин Джеймс Милиган може да убие Артур. Ще отида веднага при госпожа Милиган и ще й разкажа… всичко, което знаем. Господин Джеймс Милиган никога не ме е виждал и няма опасност да се сети за тебе и за семейство Дрискол. Госпожа Милиган ще реши после как трябва да постъпим.

Ясно беше, че предложението на Матиа е разумно.

Пуснах го да отиде, като се уговорихме да се срещнем сред китката кестени, които се намираха наблизо. Там можех да се скрия, ако случайно зърнех, че господин Джеймс Милиган се задава.

Дълго чаках, излегнат на мъха, завръщането на Матиа и вече повече от десетина пъти се питах добре ли сме се разбрали, когато най-после той се зададе, придружен от госпожа Милиган. Изтичах към нея, грабнах ръката, която ми подаде, и я целунах. Но тя ме прегърна и като се наведе към мене, нежно ме целуна по челото.

За втори път ме целуваше, но ми се стори, че първия път не ме беше прегърнала така.

— Мило, клето дете! — рече тя.

И с хубавите си бели и нежни пръсти тя отметна косите ми и дълго ме гледа.

— Да… да… — пошепна тя.

Тия думи отговаряха навярно на някакви вътрешни мисли, но в своето вълнение не бях в състояние да разбера тия мисли. Чувствувах нежния, милващ поглед на госпожа Милиган, бях много щастлив и не можех да мисля за нищо друго.