Ектор Мало - Без дом

Това събиране е изненада за тях, изненада е и за жена ми — тя ще види баща си, сестра си, братята си и леля си, които не очаква. Само майка ми и брат ми са посветени в тайната.

Ако някоя пречка не обърка намеренията ми, тая вечер те всички ще бъдат под моя покрив и ще изпитам радостта да ги видя около трапезата си.

Само един ще липсва на това празненство, защото колкото и голяма да е силата на богатството, то не може да възвърне живота на тези, които не съществуват вече. Бедни, скъп стари господарю, колко щастлив щях да бъда, ако можех да осигуря спокойствието ви! Вие щяхте да захвърлите кожуха и кадифената дреха, нямаше да повтаряте вече: „Напред, деца!“, почтена старост щеше да ви даде възможност да изправите хубавата си бяла глава и да възвърнете името си. Виталис, старият скитник, щеше да стане отново именитият певец Карло Балзани. Но това, което неумолимата смърт не ми позволи да направя за вас, направих го поне за вашата памет. В Париж, в гробищата Монпарнас, името Карло Балзани е вписано върху паметника, който майка ми по моя молба ви издигна. А вашият бронзов бюст, направен по снимките, отпечатани по времето, когато сте бил известен, напомня за славата ви на тези, които са се възхищавали от вас.

Копие от тоя бюст бе отляно за мене. То е тук, пред мене. И като описвах първите години на изпитания, докато събитията се развиваха, очите ми много често търсеха вашите. Не Съм ви забравил нито за миг и никога няма да ви забравя, бъдете уверен в това. Ако през опасния живот на изоставено дете не залитнах, не паднах, на вас дължа това, на вашите уроци, на вашия пример, мой стари учителю. И на всяко празненство мястото ви ще бъде запазено с благоговение.

Но ето че майка ми пристъпва в галерията с портретите. Годините не са помрачили никак нейната хубост. И днес е такава, каквато я видях за първи път под верандата на „Лебед“, с благородната си осанка, изпълнена с нежност и доброта. Само булото на тъга, което тогава непрестанно лежеше на лицето й, е изчезнало.

Тя се опира на ръката на Артур, защото сега майката не подкрепя вече немощния си и неуверен син, а синът, станал хубав и здрав момък, ловък във всички телесни упражнения и изискан ездач, здрав гребец, неустрашим ловец, с нежно усърдие подава ръка на майка си. И така въпреки предсказанията на нашия чичо, господин Джеймс Милиган, чудото стана — Артур остана жив и ще живее.

Малко зад тях се задава стара жена, облечена като френска селянка, със съвсем малко детенце с бяло палтенце на ръцете — старата селянка е мама Барберен, а детето е моето дете, моят син, малкият Матиа. След като намерих майка си, поисках мама Барберен да остане при нас. Но тя не прие.

— Не, мой малък Реми — каза ми тя, — мястото ми не е сега при твоята майка. Ти трябва да работиш, за да се учиш и да станеш истински господин по възпитание, какъвто си по рождение. Какво ще правя при тебе? Моето място не е в къщата на твоята истинска майка. Остави ме да се върна в Шаванон. Нашата раздяла може би няма да бъде вечна. Ти ще пораснеш, ще се ожениш, ще имаш деца. Тогава, ако искаш и ако съм още жива, ще дойда при тебе да отгледам децата ти. Не ще мога да им бъда дойка като на тебе, защото ще бъда стара. Но старостта не пречи да се грижиш добре за едно дете. Старите са опитни, не спят много. И после, аз ще обичам твоето дете и бъди уверен, че няма да оставя да го откраднат, както откраднаха тебе самия.

Желанието на мама Барберен бе изпълнено. Малко преди да се роди детето ни, пратихме да я доведат от Шаванон и тя остави всичко — селото си, навиците си, приятелите си, кравата, родена от нашата — и дойде при нас в Англия. Майката кърми сама нашия малък Матиа, но мама Барберен се грижи за него, носи го, бави го, гали го и казва, че е най-хубавото дете, което някога е виждала.

Артур държи в ръка един брой от „Таймс“. Слага го на работната ми маса и ме пита дали съм го чел, а на моя отрицателен отговор ми посочва с пръст дописка от Виена, която аз цитирам:

Наскоро в Лондон ще пристигне Матиа. Въпреки грамадния успех, който имаха редицата негови концерти тук, той ни напуска, призован в Англия от задължения, които не може да пренебрегне. Писах вече за концертите му. Те предизвикаха небивала сензация както със силата и самобитността на виртуоза, така и с таланта на композитора. С една дума, достатъчно е да се каже, че Матиа е Шопен на цигулката.

И без тая дописка зная, че малкият уличен музикант, мой другар и мой ученик, стана голям артист. Видях Матиа да се развива и да расте и ако, когато работехме и тримата заедно — аз, Артур и той — под ръководството на нашия възпитател, Матиа нямаше голям успех по латински и гръцки, той напредваше много бързо в музиката с учителите, които майка ми му беше наела, и не беше трудно да се отгатне, че предсказанието на Еспинасу, перукиера музикант от Манд, ще се сбъдне. Все пак тая дописка от Виена ме изпълни с радост и гордост, сякаш и аз имах дял в похвалите, отзвук на които беше тя. Но нямах ли в действителност? Матиа не е ли друг аз, мой другар, мой приятел, мой брат? Неговите успехи са мои, както моето щастие е негово. В тоя миг един прислужник ми подава телеграма, която току-що са донесли: