Ектор Мало - Без дом

Този път „Лебед“ оставил Сена и заплавал по Йона. Напуснал Монтеро преди малко повече от два месеца. На борда му имало една англичанка и момче, простряно на легло. Като следяхме „Лебед“, в същото време се приближавахме към Лиза и сърцето ми биеше силно, когато разглеждах картата и се питах кой канал е избрала госпожа Милиган след Жоаньи — Бургундския ли, или Нивернезкия.

Стигнахме мястото, където Армансон се влива в Йона. „Лебед“ продължил да плава нагоре по Йона — значи щяхме да минем през Дрьози и да видим Лиза, тя самата щеше да ни разкаже за госпожа Милиган и за Артур.

Откакто тичахме след „Лебед“, не отделяхме вече много време за представленията си и Капи, който беше съвестен артист, никак не разбираше защо бързаме толкова много — защо не му позволявахме да седи важно, стиснал в зъби гаванката си, пред „почитаемата публика“, която не бързаше да бръкне в джоба си? Трябва да умееш да изчакваш.

Но ние не чакахме вече и сборовете спадаха, а същевременно това, което ни беше останало от четиридесетте франка, намаляваше от ден на ден. Вместо да слагаме пари настрана, вземахме от капитала си.

— Да бързаме — казваше Матиа — да стигнем „Лебед“.

И аз казвах като него:

— Да бързаме.

Вечер никога не се оплаквахме от умора, колкото и дълъг път да бяхме извървели. Напротив, и двамата бяхме на мнение, че на другия ден трябва да тръгнем рано сутринта.

— Събуди ме — казваше Матиа, който обичаше да си поспива.

А когато го събуждах, веднага скачаше на крака.

За да пестим, бяхме намалили разходите си, а понеже беше топло, Матиа заяви, че не иска вече да яде месо, „защото лете месото е вредно“. Задоволявахме се с къшей хляб и твърдо сварено яйце, което си разделяхме, или с малко масло. И макар че бяхме в царството на виното, пиехме само вода.

Какво от това? Но понякога Матиа мечтаеше за лакомства.

— Много ми се иска госпожа Милиган да държи още оная готвачка, която ти е правила толкова хубави торти със сладка — казваше той. — Навярно тортите със зарзали са много вкусни?

— Никога ли не си ял?

— Ял съм точено с ябълки, но никога не съм ял торти със зарзали — само съм виждал. А какви са белите парченца, полепени по жълтото сладко?

— Бадеми.

— О!

И Матиа отваряше уста, сякаш за да глътне цяла торба.

Понеже Йона прави много завои между Жоаньи и Оксер, а ние вървяхме по главния път, спечелихме малко от времето, с което ни беше изпреварил „Лебед“, но скоро пак го загубихме, защото „Лебед“, навлязъл в Нивернезкия канал, бе плавал бързо по тихите му води. На всеки шлюз получавахме сведения за него, тъй като по този канал, където плаването не е особено оживено, всички бяха забелязали кораба, който приличаше толкова малко на другите кораби.

Не само че ни говореха за „Лебед“, но говореха и за госпожа Милиган, „една много добра англичанка“, и за Артур, „едно момче, което лежало винаги на едно легло на палубата под веранда, украсена със зеленина и цветя, но което и ставало понякога“. Значи Артур беше по-добре.

Наближавахме Дрьози — още два дни, още един, още само няколко часа! Най-после зърнахме горите, където играехме с Лиза миналата есен, зърнахме и шлюза с къщичката на леля Катерина.

Без да продумаме дума, но с общо съгласие Матиа и аз усилихме хода и вече не ходехме, а тичахме. Капи, който позна къде се намира, препусна напред. Той ще каже на Лиза, че пристигаме. Тя ще ни посрещне. Но не Лиза излезе от къщата, а Капи, който бягаше, сякаш го бяха прогонили.

И двамата веднага се спряхме и се запитахме какво може да означава това. Какво се бе случило? Но нито един от двама ни не зададе тоя въпрос и продължихме пътя си.

Капи се върна при нас и тръгна, подвил опашка, по петите ни. Един мъж се готвеше да вдигне един затвор на шлюза, но не беше вуйчото на Лиза.

Стигнахме къщата. Една жена, която не познавахме, шеташе насам-натам из кухнята.

— Госпожа Сюрио? — попитахме ние.

Тя ни гледа известно време, без да отговори, сякаш й бяхме задали глупав въпрос, и най-сетне каза:

— Няма я вече тук.

— А къде е?

— В Египет.

Аз и Матиа се спогледахме смаяни. В Египет! Не знаехме точно какво е това Египет, нито къде се намира тая страна. Но смътно мислехме, че е далеч, много далеч, някъде отвъд моретата.

— А Лиза? Познавате ли Лиза?

— Как не! Лиза замина с кораб с една англичанка.

Лиза на „Лебед“! Сън ли беше това? Жената се погрижи да ни отговори, че е действителност.

— Вие ли сте Реми? — попита ме тя.