Петър Бобев: Зеленият вампир

После ще изсипе в човката на пилето отварата от тангиновите плодове.

Вазахът Стамов, който без съмнение знаеше много, бе обяснил на Ратулу как хитрува знахарят. Ако родствениците на заподозрения са му платили добре, той приготвя слаба отрова, която няма сила да убие пилето. Но той, за да заблуди присъствуващите, стисва с пръсти гърлото му. И всички мислят, че то е жертва на отровата.

След подобен опит с подобаващ ритуал ще предложат тангиновата отвара и на Ратулу.

И ако той не умре, тогава някой от помощниците на знахаря ще се провикне:

— Пожелайте благополучие!

И всички жени на двора ще запеят:

— Желаем благополучие, желаем всичко добро!

Ала Ратулу беше убеден, че Икуту няма да го пощади. Добре бе подготвил отмъщението си. Ще му предложи най-силната отрова.

И когато Ратулу се сгърчи, умиращ на пода, помощникът ще оповести:

— Загива както е заслужил!

Тогава близките се прибират по домовете си поотделно, през задните дворове, посърнали от срам…

Какво би постигнал Ратулу, ако не си отидеше?

Смърт с позор! А останките на баща му пак нямаше да бъдат погребани в родовия гроб. И участта на майка му — неразкрита.

Лъжеше се проклетият Икуту! Ратулу нямаше намерение да умира. Наистина, не по-леко е да избяга прокълнат, отречен от своите. Закъде е безроден човек? Но поне можеше да направи нов опит да изпълни синовното си задължение.

И без това вече мнозина младежи напускаха селата, и то съвсем невинни, а не осъдени като него. Градовете предлагат и прехрана, и по-весел живот. Предлагат и беца-беца — ракия от захарна тръстика. И кино. И свобода. Правиш каквото ти скимне. Не като на село, където от укорителните погледи на старите не можеш да се укриеш никъде.

Ратулу реши изведнъж. Най-вероятно подсъзнанието му бе взело това решение отдавна.

Облече най-здравите си дрехи — сива околобедрена превръзка и риза на червени и сини шарки от рафиево влакно, наложи четириъгълната си малгашка шапчица от панданусови жилки и излезе на тераската пред колибата.

Развиделяваше се. Над черната джунгла се разгаряше розово зарево. Мракът отстъпваше от сенките под издигнатите на колове островърхи хижи, полазваше през настръхналите като зелени таралежи ананасови насаждения и попиваше в прострелите се към запада бананови горички, по чиито лъскави листа играеше руменината на изгрева.

Колко познато и колко мило му беше всичко в родния кът! И натежалите от плод портокалови дървета, и разкривените хлебни дървета, и единичните папай с редки корони от едро нарязани огромни листа и със стъбла, обсипани от горе до долу с пъпеши, и лехите с фъстъци, анасон и джинджифил, и зелените оризища, оградени с червената рамка на хибискусите, и, остролистните пандануси, опасали като зелени улеи реката, и немлъкващият хор на жабите, и сънното къткане на кокошките…

Дори унилото, но тъй заплашително пеене на Икуту, който подготвяше и себе си, и билките си, и съселяните си за предстоящия зловещ ритуал. Всичко бе тъй близко, родно, незабравимо!

И хижите с плесенясали покриви и обсипани с гъби подпори. И младежите, с които се беше надпявал по седенките. И миловидните момичета… Всичко това оставаше далеч зад него, изгубено завинаги. Вече недостижимо. Очакваше го големият град — и примамлив, и плашещ. Това омагьосано място, откъдето никой не се връща, след като веднъж е вкусил от сладостите и горчилките му.

Ратулу метна торбата на гръб и заслиза по дървената стълба, без дори да притвори вратата на досегашния си дом.

Той вече не беше негов. Половината от малкото му имущество оставаше на селото, другата половина — на изобличителите му. Награда за усърдието им.

Такъв беше обичаят…

Съвсем не заради кръщавката беше тръгнал отец Доминик. Нареченият обред бе само повод да се измъкне от селото, без да буди подозрение. Пет пари не даваше преподобният отец дали някое малгашче ще си отиде от тоя свят немиросано. Та те, кажи-речи, всички туземци, уж християни, бяха почти езичници. Различаваха се от другите единствено по това, че към хилядите свои добри и зли духове бяха прибавили още един, християнски. Някои направо му казваха, че и неговата вяра е досущ като тяхната. Само че те наричат главния си бог Икелималаза, а той — Исус.

Къде-къде по-важна грижа си имаше отец Доминик. Във Франция бе живял в манастир. Там бе намерил някаква стара карта, заради която сега беше наел от едно далечно село петима носачи. Те трябваше да го отведат до означеното на картата място. Заради това той бе посветил живота си на мисионерското поприще. И то не къде да е, а тъкмо на Мадагаскар, и то не на друго място, а край залива Анцирана, някогашния Диего Суарес. Заради това му усърдие абат Симон похвали християнското му благочестие от амвона и благослови начинанието му. Без някой да се усъмни в безкористността и жертвоготовността му.