Петър Бобев: Зеленият вампир

Може би някои ще възразят, че не е необходимо в научнофантастичен роман да има прекалено много фактология, че е пресилен познавателният елемент. На това бихме отговорили с въпроса: А къде и кога би прочел, и въобще би ли прочел юношата всичко това, ако не е поднесено в занимателната форма на приключенски фантастичен роман? В случая целта оправдава средствата, стига да е спазена мярата между двете.

Социалното звучене на романа е силно въздействуващо не само с поведението на героите Иван Стамов, отец Доминик и Ратулу, които са представители на различни идеологии и социални групировки, но и с глобалния проблем за консумативното общество — цивилизацията на лемурите, лишена от животворния и съзидателен труд, е обречена на гибел.

Романът на Петър Бобев ни кара отново да се замислим над произхода на човека и човешката цивилизация, над въпросите за защитата на природата и на разума в каквато и форма да се намира, над съдбата на малките изостанали народи и на всяко консумативно общество, и още над редица други човешки проблеми. А щом една книга ни кара да мислим по толкова жизненоважни въпроси, тя е изпълнила предназначението си, или както е казано в малгашката поговорка (а книгата изобилствува с такива) — лианата достига най-високо, защото я крепят други.

За това, колко е интересен сюжетът — търсене на пиратско съкровище и на дървото човекоядец, — колко рисковани са приключенията на героите Иван Стамов, отец Доминик и малгаша Ратулу и кои са загадъчните третретретре, е излишно да говорим, защото вие сами ще се убедите, след като прочетете книгата.

Ама голям хитрец излезе Икутубекубу, което на малгашки значи Шишко. Как пък издебна най-сгодния случай, тъкмо когато от селото отсъствуваха и двамата бели — вазахите, за които „божият съд“ беше „фади“, табу? Никой вазаха, какъвто и да е той, няма право да допусне, камо ли да види, че в мадагаскарското уж християнско село все още се спазват старите суеверия.

Вазахът Стамов кажи-речи не се свърташе на едно място, а обикаляше по цели дни из пущинаците за разни треволяци също като малгашките хомбиаси — знахарите, които берат из гората всякакви билки. Той се опитваше да ги убеди, че не е знахар, макар че с лекарствата, които даваше понякога на болните, помагаше повече от истинските хомбиаси. Дни и нощи кръстосваше околността, дано намери някой по-едър непентес — тия странни растения с пъстри гърненца, подобни на чудновати цветове, увиснали на дългите си дръжки. С часове го виждаха да клечи край тях, да им прикачва разни особени машинки, да ги пръска с някаква течност, да брои и записва в дебели тетрадки какви животинки са се уловили в гърненцата.

Ако беше тук, Стамов навярно щеше да помогне на Ратулу. Та нали той пръв го подсети да си основат кооперация, та като се сдружат бедняците, да се отърват от алчността на Икутубекубу.

Пък и отец Доминик, ако не бе отишъл да кръщава, щеше да ги заклейми от амвона, да ги наругае както той умееше и да ги нарече „езичници — слуги на дявола“. Макар че те не бяха ничии слуги. Услужваха единствено на себе си. Приели бяха от немай-къде бога на белите, защото нямаше съмнение, че е по-силен от техните многобройни духове — и добри, и зли, и общи за цялото племе, и собствени пазители на всеки дом. Затова послушно изпълняваха всичко, що изискваше мисионерът: вместо старите амулети носеха на вратовете си пиринчени разпятия, кръстеха се при нужда и без нужда, пееха в хор религиозни псалми, когато ги събереше в хижата, която им служеше за черква, постеха, явяваха се редовно за светото причастие. Стараеха се, доколкото им се удаваше, да не дразнят новия силен бог, докато в същото време се бояха до смърт и от своите предишни духове. Нищо, че са малки, нищо, че са по-слаби, но нали и слабият може да пакости, ако поиска. Дори повече. Че то и най-дребната пчела жили. Затова гледаха и с тях да са в добри отношения, и тях да омилостивяват някак. То се знае, само скришом. Отец Доминик не би ги оправдал.

Ратулу беше съвсем наясно защо го преследва тъй настървено Икутубекубу. Не можеше ненаситникът да му прости, че подбужда съселяните си да се обединят както по други места, та да си набавят общо малкото нужни им стоки пет пъти по-евтино от цените, по които ги продаваше Икутубекубу.

Беден беше Ратулу. Липсата на работа и гладът го бяха принудили да отиде другаде, та да изкара някой франк — и той като баща си, който преди години остави костите си в чужбина. А Ратулу все не успяваше да ги прибере в семейния гроб, както повелява обичаят.