Петър Бобев - Зеленият вампир

Хем търговец, хем богат, ала всички знаеха, че в тежки случаи срещу щедро възнаграждение биха могли да го придумат да врачува.

Тъй и сега. Вместо да викат някакви си кокоши лекари — досмешаваше ги само като си помислеха, че има и такива — селяните предпочетоха пак услугите на Икуту.

В действителност не те го подириха, а той самият направи така, че уж те са го потърсили. И се отзова на молбата им с въодушевление.

Вечерта всички селяни се изредиха покрай определените от него самия „изобличители“, пред които да хвърлят камъчетата си — с различен цвят и размер за всеки обвиняем. Все едно референдум. После изобличителите излязоха в оризището, за да преброят там на спокойствие съдбоносните камъчета. И щяха да се върнат с решението си след полунощ.

Цялото село притихна. Всеки се боеше, че може да го набедят и да не пропуснат случая да си разчистят сметките с него.

Най-много се тревожеше, и с пълно право, Ратулу. Другите все имаха с какво да подкупят Икуту, което по техните обичаи значеше да го омилостивят, та при изпитанието да даде по-малко отрова тангин. А Ратулу, освен дето нямаше какво да предложи, ами беше и сигурен в омразата на някогашния хомбиаса.

Наоколо владееше привиден покой, макар че тъмната нощ ехтеше от обичайната си глъчка. В далечината се провикваха лемури, жабите в оризищата квакаха до прегракване, скрибуцаха цикади, грухтяха прасета. Тихичко, но пронизително бръмчаха комари. По стените от нацепен бамбук и по покрива от листа на палмата равенала пробягваха гекони в преследване на дребната си плячка.

Внезапно в някой от съседните курници се разкрякаха птици, заквича прасе. Не можеше да бъде друго — само фоса. Единственият по-едър сухоземен хищник в Мадагаскар.

Никой не излезе да я пропъди. Друга грижа, по-голяма, ги гнетеше сега. Не се помръдна и Ратулу. Не само от страх. И заради друго. Според обичая съсед не бива да наднича у съседа — нито за зло, нито за добро.

Както изглежда, фосата си свърши бързо работата, защото врявата отново утихна.

Тогава започна другата врява, злокобната. „Изобличителите“ навлязоха в селото с крясъци:

— Пази се, пази се! Когото улучим, да не се обижда!

Както всички, щом чу виковете, Ратулу запали лоеничето и го захлупи с кошница, да не се вижда отвън.

В същия миг от нея се изсипа огромна скрипя, дълга почти две педи. Лош знак! Не я настъпи, остави я да пропълзи с многобройните си кукести крака и да се завре в листния покрив тъкмо над „къта на прадедите“, намиращ се на север от огнището, място, свещено като олтар, където в тържествени случаи се поставят банани и захарна тръстика — жертвоприношение за прадедите. Можеше ли да е сигурен, че не е духът на някой от тях, комуто е домиляло за родния дом и затова се е поселил тук?

Само се заслуша в стъпките на минаващите хора. Сърцето му биеше до пръсване. Ще спрат ли, или ще отминат?

Застояха се под разклоненото мангово дърво, разперило клони над колибата му, издигната върху колове, за да бъде предпазена от влага и наводнения.

След кратко шушукане един от тях се изкачи по дървената стълба и заудря с юмруци по вратата, докато другите отдолу крещяха настървено:

— Пали огъня, зъл магьоснико! Ти, който докара бедата върху народа, върху децата, върху жените, върху зебутата, върху овцете, върху кокошките!

При все че го бе очаквал, Ратулу усети как по челото му избива студена пот, как цялото му тяло се разтреперва, как устата му пресъхва.

Беше обречен! В родното село за него вече нямаше място. Нямаше дом, нямаше близки, нямаше род. А човек без род — все едно нищо…

Ето според обичая роднините му се събраха под хижата и все по обичая заговориха в хор, повече като на песен:

— Носим ти пари, дрехи и ориз. Щом си зъл магьосник, спасявай се с бягство! Ние предпочитаме да загинеш в чужд край, отколкото да ни позориш в родината.

Предложението за бягство е първото изпитание. Ако е наистина магьосник, той ще хукне да се спасява. А ако се смята невинен, ще приеме второто изпитание — тангина.

Знахарят Икуту ще дойде в хижата му и на юг от огнището ще постави три камъка за котела, в който се вари отровата.

А отвън роднините му привидно ще ридаят, паднали на колене:

— Ако ти си направил това, умри! Ако ли не, живей!

И ще молят прадедите за снизходителност.

После Икуту трябва да хване донесеното пиле и да изрече главното заклинание:

— Това е било яйце, уважаеми Тангин, а е станало пиле. Знае кога е ден и кога нощ. И ако ти, уважаеми Тангин, си способен да съдиш, то убий го бързо! За да се убедят всички в твоята мощ. Това е опит и виновникът трябва да загине!