Петър Бобев: Тигрицата на океана

Сърцето му се сви от мъка. От ужас. Очите стояха напълно неподвижни, склопени, без никакво мигване, а тялото й лежеше безчувствено отпуснато в ръцете му. Но в същото време не изглеждаше тъй студено, както би трябвало да бъде един труп. Почувства някаква топлинка в него. Дали и това само му се бе сторило?

Не успя да се хване за стълбата. Хекуба го догони тозчас, него изблъска грубо с глава, неотвратима като тласък на булдозер, после отново пое Ева върху гърба си. Заплува по-бързо отпреди.

Циклопа, то се знае, не можа да я догони с плуване. Догони я със самолета, след като се изкачи горе.

Вече нямаше друг избор. Колкото и неприятно, колкото противно да му изглеждаше! Взе голямокалибрената пушка и почна да обстрелва Хекуба. Животът на Ева, дори само трупът на Ева за него представляваше несравнено по-голяма ценност, отколкото живота на една косатка. Стрелбата му се оказа все тъй точна, не току-тъй го смятаха най-добрият снайперист в частта. При всяко попадение върху кожата на улучената бликваше кърваво фонтанче.

Подплашена от гърмежите, смутена от болката, Хекуба се понесе с пълна скорост по вълните, сякаш шибана с камшик от честите пушечни изстрели. Но не забравяше товара си. При всеки улучил я куршум могъщото й тяло трепваше за миг, понякога при това трепване трупът на Ева се изхлузваше във водата, но в следната секунда челото й се оказваше отново под нея и я понасяше напред.

Но и Циклопа не се отказваше от преследването. Въпреки всички хитрости, които тя опитваше да приложи. Куршум след куршум набиваше в снагата й. И рана след рана цъфваха по опънатата лъскава кожа.

По едно време косатката се мушна под вода. Изчезна в дълбините. Оставено на произвола, тялото на Ева почна да потъва.

Циклопа тозчас скочи във водата, за да го достигне, да го извлече отново на повърхността. Ала Хекуба пак го превари. Успя да му я отнеме, преди да се е допрял до нея, и да я понесе към своята цел.

Всъщност подиграваше ли се с него, някакво животно, див звяр да се гаври с многократно превъзхождащия го по интелект човек?

Циклопа продължи да обстрелва Хекуба, побеснял от гняв, с непознато досега настървение.

И накрая могъщото тяло на морската хищница не издържа. Улучена в някакъв жизненоважен орган, тя се отпусна неподвижно на вълните. Почна бавно, неуловимо да потъва безпомощно надолу.

Стрелецът се спусна светкавично във водата, грабна безжизнената Ева и я понесе в прегръдката си. А сърцето му се свиваше от болка. Най-сетне в обятията му! Но дали жива или?

А това? Усети го с повърхността на гърдите си — някакъв пулс, биене на нечие сърце. Но чие: нейното или неговото? Възможно ли беше такова щастие — да я намери, да я спаси?

Неговият живот, неговото щастие вече нямаха значение. Само тя да оживееше! Това щеше да бъде неговото щастие — да знае, че тя съществува.

Нищо, че нямаше никога да го обикне; нищо, че щеше да го погледне отново тъй погнусена както преди, че щеше да го презира, да го ненавижда със същата сила? Че от това той щеше да бъде още по-злочест?

Нямаше право да иска от нея взаимност. Че можеше ли да разчита на взаимност той, едноокият и куц изрод? Изрод — лишен поначало с външността си от щастие? Обречен на самота? На заядливо саможивство?

По-важно оставаше другото — да знае, че тя живее, че я има на тоя свят, че съществува? Макар и без него, макар и далеч от него?

Хекуба отново кръстосваше океана, но вече не сама, а редом с някогашния си водач, Самеца с гранатата. И двамата, неприсъединили се към друго стадо: той — защото чуждите мъжкари го прогонваха лесно при всеки негов опит да се намъкне в харемите им, тя — защото не желаеше да следва посоките, които други определяха. Докато си имаше свой собствен път, своя собствена посока, своя собствена цел. А самецът, изгубил напълно мъжкото си самочувствие, я следваше покорно, послушен на нейните желания, самият той останал на света без цел.

След множеството рани, които й бе нанесъл оня омразен човек, който й отне приятелката, който й отне всичко, тя не бе загинала. Оцеляла бе. И то само благодарение помощта на някогашния й другар, който я бе следвал няколко дни поред, безсилен да я настигне, и бе чул сигналите й, когато тя потъваше.

Не толкова като самец беше длъжен да се отзове на всеки подобен призив, повече защото бе разпознал гласа й, нежния глас на една от своите предишни любимки. Бе се втурнал презглава нататък, тъй като ведно с това бе усетил и стесняващите се спирали на акулите; бе ги разгонил пътем с настървение, влязъл изведнъж в длъжността си на водач (макар и водач на двучленно семейство) и бе настигнал ранената самка в дълбините. Подложил под нея якия си гръб, без да обръща внимание на болката от куките на невзривения снаряд, я бе издигнал на повърхността. Това е обичайният начин за спасяване у всички китообразни. При изваждане на дихалото над водата по нервен път се предизвиква рефлексът на вдишване. Неколкократно повторен, той постига въздействието на усилено изкуствено дишане.