Петър Бобев - Тигрицата на океана

След като наблюдателите на тюлените свалиха на земята снаряженията си, Циклопа зае тяхното място. И хеликоптерът се отдели плавно от скалата с оглушителен вой. Все по-нагоре и по-нагоре. Островът отдолу взе да намалява, сякаш не остров, на който се бе спасил, на който бе срещнал Ева, на който хиляди тюлени се раждаха и празнуваха любовта, а каменна трошица, крехка и нетрайна, запокитена във водния безкрай.

Наоколо се ширеше тихото, сякаш замръзнало, стъклено море, в което островът се издигаше сред концентричните кръгове, досущ подобни на картографски хоризонтали, преливащи неусетно от зеленото в безбройните оттенъци на тъмносиньото. Смалиха се като мравки останалите долу хора, които им махаха с ръце. Смалиха се също, превърнаха се в особена тъмнокафява настилка покрай морето и морските лъвове. Сляха се в едно отделните хареми, самките, султаните и децата.

После машината наведе нос и се понесе на запад. Островът с наблюдателите, с тюлените, със спомените бързо изостана назад, стопи се в омарата над хоризонта. Отдолу се ширна безкрайното море, синьо синьо, прошарено от зелени жилки, по чиято повърхност се плъзгаше като летяща риба сянката на самолета.

В далечината напреде им се появи тъмна ивица — сушата, която нарасна бързо, уплътни се, очерта се, превърна се на скали и плажове, в човешки постройки, в пристанища и кейове. И накрая машината кацна на летището.

И там, в стаята на дежурните пилоти, Циклопа отново постави въпроса, който не му даваше покой.

Те също не бяха виждали такава чудновата ездачка.

Но за една лодка със спасени подводни кинооператори бяха слушали.

Преди да излезе, за да поеме готовия за път апарат, един от тях се сети нещо. И се обърна на прага:

— Знаете ли, преди малко чух механиците да говорят нещо подобно. Новините край океана се разнасят невероятно бързо. На брега била излязла огнена магьосница, донесена от кит.

Циклопа усети нечии невидими пръсти, които стиснаха гръкляна му. Едва успя да промълви прегракнал:

— А къде? Къде?

— Почакайте! Да ги попитам!

Върна се след пет минути, които на чакащия се бяха сторили безкрайни.

— В мисията на патер Себастиан. Тя се намира?

— Знам! — прекъсна го задъхан Циклопа. — Знам?

Значи там! Пак там! Налучкал бе някаква следа.

Друго не му оставаше. Трябваше да отлети при мисионера. Да разпитва, да разбере?

— Как мога да наема машина за там? — осведоми се той веднага.

Но се сепна. Как щеше да я наеме, като нямаше ни цент в джоба си?

И тогава отново му хрумна другото. Инверсията!

Почти излетя навън. Дотича в първата банка и обясни случая. Служителките му повярваха, изпратиха телеграма до научния институт, който бе предложил да купи трупа му. Два часа Циклопа чака изтръпнал отговора. Когато най-сетне съгласието пристигна, юристът оформи завещанието му, завери го нотариално. И Циклопа пъхна в джоба си пачката наброени банкноти.

Доволен. Можеше да върши нещо. Макар че вече нямаше съвсем нищо. Дори трупът му не му принадлежеше. Но докато станеше труп, можеше да бъде все той, можеше да прави каквото той иска.

Още същата вечер наетият от него хеликоптер го свали при мисията на патер Себастиан. Не можа да познае ни селището, сринато от циклона, ни хората, отслабнали, уплашени, враждебни.

Мисионерът не го прие. Не пожела да излезе от черквата, където се бе заключил отново за пост и молитва. И на всяко негово похлопване отвръщаше троснато:

— Махни се от мен, Сатана!

Как не опита новодошлият да го убеди, да получи какъв да е отговор? Все напусто.

— Аз не току-тъй съм дошъл — молеше го Циклопа, който за друго не би се молил. — А за Ева! Виждали ли сте Ева?

— Никого не съм виждал! — отговаряше мисионерът. — А ти се махай по-скоро! Доста зло ни докара.

Но като видя накрая, че не може да се отърве от него, изкрещя иззад вратата:

— Не вашата Ева! Дойде друга, огнена магьосница! Възседнала огнен кит!

Циклопа запита задъхан:

— А къде е тя сега? Къде е?

Мисионерът не отговори. Отговори един от наобиколилите го мъже, грохнал старец:

— Изгонихме я! Изгонихме морския демон!

Не посмя да си признае, че я бяха пребили с камъни. Смути го мъката на пришълеца. Смути го и някакво все още неосъзнато чувство за виновност.

Циклопа нямаше какво още да дири тук. И тичешком се изкачи във вертолета, който се надигна с рев над океана.

Чак тогава патер Себастиан излезе от черквата. Прегърбен, смазан от тревоги. От мъчителни размисли, от необясними угризения. В ушите му кънтеше умоляващият глас на Циклопа. Нима можеше тъй да променя и гласа си Лукавия? С толкова човешка болка!