Петър Бобев - Тигрицата на океана

На кашалота оставаше само едно — да смачка със зъби врага си, колкото може по-скоро. И така, мъртъв, да го отхвърли от себе си, да се освободи от убийствената хватка. И сякаш успя. Усети, че спука и трите му сърца. После примъкна челюсти към главата му, та да смаже и хрущялната черупка, която защищаваше мозъка му.

Оказа се, че няма повече сили. Дробовете му се свиваха в неудържими спазми, сякаш щяха да се пръснат. Задушаваше се, умираше, а в същото време виждаше, че противникът му вече е мъртъв. Но и мъртъв, пипалото му, вкопчано с вендузи и нокти в дихалото, не се разслабваше. Продължаваше да го души.

С притъмняващ поглед Свирача направи още няколко конвулсивни скока в напразен опит да се освободи от безпощадната, коварна хватка.

После се отпусна безжизнен на повърхността, вплетен в неразделна прегръдка с мъртвия си враг.

Верни на безпогрешния си усет, цели ескадрили акули се струпаха върху двойното гигантско пиршество, а във въздуха се разлетяха с радостен грач морските птици.

Макар и безлунна, нощта беше ясна и светла, каквато бива след току-що отминал дъжд.

Едва дошъл в съзнание след сполетелия го мозъчен удар, със сковани дясна ръка и крак, с изкривено в страдалческа гримаса лице, патер Себастиан седеше на брега в изплетено от панданусови вейки кресло, донесен и оставен тук от своите хора. Искаше да бъде сам. Черквицата му изглеждаше тясна за бурята, която бушуваше в сърцето му. Предпочел бе да стои навън, под звездното небе, насаме с Бога, а сякаш по му се щеше да остане насаме със себе си.

Напреде му блестеше повърхността на малък вир в лагуната, прозрачен и чист като стъкло. Струваше му се, че целият подводен пейзаж сега се виждаше по-отчетливо от деня. Някакво фантастично зрелище. Иззад застиналите като сребристи призраци коралови дървета се надигаха бледи и недействителни причудливи скали като невиждани замъци. Свити през деня, всички полипи разтваряха трепкащи пипалца като губер от нежни цветя. И актинии, и четинести червеи. Морските жълъди размахваха миниатюрните си сакчета. А лилиите свиваха и разпускаха като опипващи длани нежните си ветрила. От пукнатините се измъкваха разнолики офиури и полазваха по кораловите клони.

Към прибоя водата се превръщаше на искрящ живак, кипнал в едри мехури и пяна, Такова богатство на форми, такова излишество на безброй оттенъци, от сребристосивото до черното. Нямаше ги пърхащите орляци пъстроцветни риби. Те сега спяха, сгушени из нощните си скривалища, в относителна безопасност.

Единствени хищниците се мяркаха тук-там в дирене на лесна плячка. Едра баракуда, подобна на желязно копие, надничаше ту тук, ту там под кораловите чадъри. И успя. Спря само за миг като стойка на ловджийско куче, после — скок и заспалата риба изчезна в зъбатата й уста.

Брадатата акула се рееше над дъното и го опипваше леко с многобройните си кожни израстъци. Изведнъж, с едно копване на мордата си, тя изгреба от пясъка едра раковина и тозчас я нагълта. После изчезна сред каменната джунгла, явно, уплашена от по-опасен хищник.

Откъм прибоя приближи плавно, с неуловими махове на опашка Раздраната перка. Толкова изящна. И тъй нереална. Зловещо нереална. Тя кръстосваше из шубраците на зигзаг, като подушваше всяка скала, всяко вероятно укритие.

Неочаквано изпод един гъбовиден корал излетя рибата еж. И преди той да съобрази какво трябва да стори, тигровата акула го налапа. Само че не толкова бързо, колкото беше необходимо. Вече в устата й, на път към хранопровода, ежът свари да всмукне вода и да се издуе, да разпери острите си шипове. И да се спре, да заседне в глътката й.

Акулата се замята тревожно, опитвайки да изплюе бодливото кълбо от устата си. Но колкото тя беснееше, толкова повече се раздуваше ежът. Запълни устата й, спря притока на водата към хрилете, задуши я. Не стига това, ами и загриза глътката й с папагалската си човка, вгриза се в плътта й. През устата и хрилете на акулата рукна кръв, замъти доскоро прозрачната вода.

Тозчас няколко други акули, като сребристи сенки, кой знае къде дебнали досега, сякаш зародени от нищото, се стрелнаха към сродницата си и я заръфаха яростно.

Патер Себастиан неволно отклони поглед. Парализираните му устни промълвиха нечуто:

— Господи, Господи! Твое ли е това дело, ти ли си сътворил тоя свят, тъй свиреп и кръвожаден? Възможно ли е, ти, Всеопрощаващия и Милосърдния, да създаваш такъв ужас? Толкова настървеност, толкова жестокост!