Петър Бобев - Тигрицата на океана

Отстрани със знак енориашите си да го оставят сам и тръгна накуцвайки покрай брега.

Нощта бе настъпила. Звездите мигаха като неподвижни светулки, накацали но синьо-черния небосклон. Между тях прелитаха метеори, душите на умиращи хора. Леки вълни безшумно пропълзяваха по пясъка и тъй безшумно се оттегляха назад.

Навън цареше мир и покой. Светът изглеждаше такъв, какъвто го бе мечтал мисионерът. В мир и покой, не в яростни бури. И в мъка. И в страдания.

А в душата му вилнееше още по-яростна буря. По-страховита, по-опустошителна от урагана, който бе разорил мисията му.

Защо Бог не му даваше обещания знак? Защо не го научеше как да различава доброто от злото, нечестивия от ангела хранител? Какво бе сторил в действителност той? Сатаната ли бе прогонил, а Сатаната е безсмъртен, или бе погубил една невинна душа? Защото наистина оная магьосница приличаше на Ева. Но Антихриста може да приеме и образа на Ева, както се бе превърнал на змия, за да измами с ябълката на познанието оная, първата Ева в Рая.

Сатаната е неуязвим, а жената, която пребиха с камъни, беше обляна в кръв от техните удари.

Господи, Господи! Дай му знак, дай му обещания знак! Да не се лута така сред пъкъла на съмненията! Просветли го, Господи!

Той понечи да се връща, но се спря, закова се на място разтреперан. С отворена уста и облещена в ужас очи. Защото видя.

И неговите следи светеха, неговите собствени следи грееха в мокрия пясък като жарава, студена синя жарава.

Какво бе това? Прокоба? Казън? Грееха с адски пламъци. Като стъпките на магьосницата. Тогава? Или и той самият беше обладан от нечистата сила? Или тя, магьосницата, не е била никаква магьосница? А невинна мъченица? Ева, която го бе превързала, след като го спасиха от акулата? И двамата негови спасители? А той?

Патер Себастиан простря напред ръце, сякаш да се запази от нечий удар, гърлото му изхриптя като ранен звяр. И се строполи подкосен на брега.

Свирача продължаваше да скита като единак на океана. Кашалотите не ловуват дружно. Всеки сам се гмурка, сам гони плячката си, сам се бори с нея. Сам си я яде. И не поради уединението си оставаше винаги полугладен. Повече заради другото — заради запушеното от коронулата дихало, през което не можеше да проветри напълно дробовете си. А това му пречеше да се гмурка в ония дълбини, където се срешат големите калмари, неговото любимо лакомство. Пък и схванатият му гръден плавник от захапването на косатския водач не му позволяваше да действа тъй ловко, както преди, при страшните сражения в морската бездна. Затова опитваше да задоволява глада си с по-дребни главоноги, с акули, тюлени, костенурки и риби тонове, ако успееше да ги изненада. Но как да ги изненада, като тази пищялка в ноздрата му оповестяваше надлъж и шир за приближаването му?

Небето отново бе забулено в облаци, ниски, прихлупени, размазани в сиво и черно, като изблъвнато от октопод чернило. И оттам се сипеха плющящи порои, едри дъждовни капки, които шибаха по повърхността и погледнати отдолу, изпод водата, играеха като хиляди въздушни сталактитчета. Двата слоя, отгоре дъждовната вода и солената под нея, трептяха като мараня в душен ден. Необичайно възбудени, рибите се лутаха насам-натам, обърквайки редиците си. По небето преминаваха разноцветни мълнии като стрелкащи се огнени калмари. Морски лястовици се рееха ниско, почти докосвайки вълните. А пред тях, след тях из водата подскачаха корифени в привидно безнадеждни опити да ги хванат.

Всъщност съвсем не безнадеждни. Ето, една по-пъргава риба, успяла да премери точно скока си, докопа със зъби лястовицата, която преминаваше над нея, и се скри в дълбините. А другите птици, сякаш невидели участта на другарката си, продължаваха безгрижни своя лов. Впрочем какво ли можеха да сторят? Нима заради това, заради риска да бъдат те изядени, трябваше да стоят гладни?

Нощта настъпи изведнъж под мрачното небе, без здрач, без ален залез. От дълбините се надигна някаква черна утайка, която удави доскоро просветващия ултрамарин на океана.

А Свирача не спираше за почивка. Как да почива, като умираше от глад? Пък и нощта не е време за отдих, нощта е време за лов, особено за него, с неговия недъг. През нощта планктонът се надига към повърхността, а подире му — и рибите, които се хранят с планктон, и калмарите, които пък гонят рибите. Само нощем Свирача успяваше да улови без дълбоки гмуркания някой по-охранен калмар.

Изморен ли беше вече, по-изтощен ли беше, но напоследък усещаше все някаква тревога дълбоко в гърдите си. Нито можеше да се отмори, нито да заспи. Защото задремеше ли, и почваше да му се привиждат зловещи сънища, доскоро непознати кошмари. Все едно и също — че се бие с огромен свръхкалмар. Успял е да го захапе и опитва да го погълне. И гълта, гълта, гълта. И все не може да го всмукне целия. Така се събуждаше, разтреперан от ужас, задъхан от недостигащия въздух. Усещаше, че сега в дихалото му има не само една коронула, че са повече, че вече пропускаха все по-малко въздух, но какво можеше да стори, как можеше да се отърве от тях? Колко пъти се бе чесал в скалистото дъно, в срещнатите кораби! И все напразно. Не падаха, впити дълбоко в плътта му.