Джулиан Барнс - Артър & Джордж

— Той е тук.

Вече няколко души са станали, сякаш за да виждат по-добре сцената. Всички гледат втренчено празния стол, мисис Робъртс, семейство Дойл. Джордж усеща как отново потъва в някакво масово чувство, което се извисява, надмогва тишината. Вече не изпитва онзи страх от момента, когато си мислеше, че баща му идва за него, нито пък скептицизма пред фокусите с Емили Дейвисън. Неволно усеща сдържано страхопочитание. В края на краищата става дума за сър Артър, за човека, който охотно използва детективските си умения в полза на Джордж, който заложи репутацията си, за да го спаси, който му помогна да си възвърне откраднатия живот. Сър Артър, един изключително мъдър и интелигентен човек, вярваше в събития като тези, чийто свидетел е днес Джордж; в този миг би било оскърбително да обърне гръб на спасителя си.

Джордж не вярва, че губи разсъдъка или благоразумието си. Просто се пита: ами ако във всичко това се крие онази смес от лъжа и истина, която е срещал неведнъж? Ами ако някои моменти от станалото са шарлатанство, но други са истина? Ами ако театралната мисис Робъртс, без сама да знае, предава истински новини от далечни страни? Ами ако сър Артър, в каквато и форма, в каквото и място да е сега, няма друг изход, освен да се свързва с материалния свят чрез хора, които не се гнусят от измами? Нима това не би било обяснение?

— Той е тук — повтаря жената отляво с нормален, спокоен глас.

После един мъж през десетина седалки от тях подхваща думите.

— Той е тук.

Три думи, изречени като във всекидневен разговор, предназначени да стигнат само на няколко метра. Но въздухът в залата е тъй наелектризиран, че те се усилват магически.

— Той е тук — повтаря някой на партера.

— Той е тук — обажда се една жена от първите редове.

После един мъж от последния ред надава рев като екзалтиран пастор:

— ТОЙ Е ТУК!

Джордж машинално посяга надолу и измъква бинокъла от калъфа. Притиска го към очилата си и се опитва да фокусира сцената. Палецът и показалецът му нервно въртят колелцето напред-назад, сетне спират. Той оглежда възторжената ясновидка, празния стол и семейство Дойл. От първото съобщение за присъствието на сър Артър лейди Дойл е запазила същата поза: изправена, с изпънати рамене и вирната глава, тя гледа и — сега Джордж вижда съвсем ясно — по лицето й трепти нещо подобно на усмивка. Златокосата, закачлива млада жена, с която някога се срещна за кратко, сега има по-тъмна коса и наедряла фигура; виждал я е само до сър Артър, с когото тя твърди, че е неразделна и до днес. Джордж върти бинокъла насам-натам — към стола, към ясновидката, към вдовицата. Усеща, че диша дрезгаво и учестено.

Някой го докосва по дясното рамо. Той изпуска бинокъла. Жената поклаща глава и добродушно казва:

— Така не можете да го видите.

Не го упреква, просто му обяснява как стоят нещата.

— Ще го видите само с очите на вярата.

Очите на вярата. Очите, които донесе сър Артър, когато се срещнаха в „Гранд Хотел“, Чаринг Крос. Той повярва в Джордж; не трябва ли и Джордж да повярва в сър Артър? Думите на неговия закрилник: не мисля, не вярвам, знам. Сър Артър носеше завидно, успокояващо чувство за сигурност. Той знаеше. А какво знае Джордж? Дали най-сетне узна нещо? Какъв е сборът на знанията му, натрупани за петдесет и четири години? През повечето време крачеше из живота, учеше се и чакаше да му кажат. Чуждият авторитет винаги беше важен за него; има ли изобщо свой собствен авторитет? На петдесет и четири години той мисли много неща, вярва в малко от тях, но какво може да твърди, че наистина знае?

Свидетелските викове за присъствието на сър Артър бавно заглъхват може би защото не получават отклик от сцената. Какво бе посланието на лейди Конан Дойл в началото на церемонията? Че земните ни очи не могат да прозрат отвъд земните вибрации; че само ония, които Господ е надарил с другото зрение, наречено ясновидство, ще могат да зърнат любимия силует между нас. Щеше да е истинско чудо, ако сър Артър бе успял да надари с ясновидство всички тия хора, застанали на крака из залата.

И ето че мисис Робъртс проговаря отново.

— Скъпи мои, имам за вас послание от Артър.

Лейди Конан Дойл пак не извръща глава.

Като бавен облак от черен сатен мисис Робъртс пристъпва наляво, към семейство Дойл и празния стол. Когато стига до лейди Конан Дойл, тя застава встрани и малко зад нея, обърната към онази част на залата, където седи Джордж. Въпреки разстоянието гласът й се чува ясно.