Джулиан Барнс - Артър & Джордж

Спътникът му, сподели той, се казвал Фред Уин. Да, бил роднина на майстора по газта и водопровода в Уайърли. Може би племенник или втори братовчед. Уин живеел две спирки по-нататък и двамата ходели на училище в Уолсол. Не, отдавна не поддържали връзка. Колкото до онзи отдавнашен инцидент с писмото и плюенето — по онова време двамата с Уин били твърдо уверени, че е работа на хлапето, което строшило прозореца на вагона, а после се опитало да набеди тях. Те пък обвинили него и железопътните служители разпитали и тримата. Разговаряли също с бащите на Уин и Брукс. Но не успели да разберат кой казва истината, тъй че накрая се задоволили с предупреждение. Така приключило всичко. Онова момче се казвало Дреб. Живеело някъде около Уайърли. Не, Брукс не го бил виждал от години.

Артър записа всичко това със сребърния си автоматичен молив. Оцени информацията на два шилинга и три пенса. Фредерик Брукс не възрази.

В хотел «Импириъл Фамили» го чакаше писъмце от Джийн.

Скъпи ми Артър,

Пиша ти, за да разбера докъде е стигнало твоето славно разследване. Бих искала да съм до теб, докато събираш доказателства и разпитваш заподозрени. Всичко, което вършиш, е тъй важно за мен, както и собственият ми живот. Липсваш ми, но намирам радост в мисълта, че се бориш за младия си приятел. Напиши ми час по-скоро какво разкри досега.

Артър се стъписа. Тонът изглеждаше изненадващо прям за любовно писмо. А дали изобщо беше любовно? Да, разбира се. Но някак различно. Е, самата Джийн беше различна — различна от всички жени, които бе срещал. Успяваше да го изненада дори след десет години познанство. Гордееше се както с нея, така и със собствената си изненада.

По-късно вечерта, докато Артър препрочиташе писъмцето за последен път, Алфред Уд лежеше буден в по-малка стая на горния етаж. В тъмното едва различаваше върху нощното шкафче трите пакета, купени от онзи лукав железар. На всичко отгоре Брукс бе накарал сър Артър да му плати «депозит» за ползването на анонимните писма. Както тогава, така и по-късно Уд категорично се въздържа от коментари и навярно затова във влака шефът му реши, че се цупи.

Днес бе играл ролята на помощник-следовател — партньор, едва ли не приятел на сър Артър. След вечеря двамата застанаха като равни около билярдната маса в хотела. Утре щеше да се върне към обичайната си роля на секретар и писар, пишейки под диктовка като най-обикновена стенографка. Това разнообразие на функции и изисквания не го смущаваше. Той се бе посветил на своя работодател, служеше му усърдно и ефикасно по всички възможни линии. Щом сър Артър пожелаеше да чуе очевидното, той щеше да се подчини. Ако пък сър Артър му забранеше да говори очевидното, щеше да бъде ням като риба.

А същевременно от него се искаше да не забелязва очевидното. Когато пиколото се втурна насреща им с писмо, той не забеляза как сър Артър го пое с разтреперани ръце, нито как побърза да пъхне плика в джоба си, изчервен като гимназист. Не забеляза как шефът му изгаряше от нетърпение да се прибере в стаята си преди вечеря, нито пък колко весел седна на масата. Това бе важно професионално умение — да наблюдаваш, без да забелязваш — и през последните години ставаше все по-полезно.

Мислеше си, че ще му трябва известно време, за да се нагоди към мис Леки — макар че тя едва ли щеше да запази същата фамилия до края на идната година. Уд щеше да служи на втората лейди Конан Дойл също тъй съвестно, както и на предишната; но може би не чак толкова въодушевено. Не беше наясно доколко харесва Джийн Леки. Знаеше, че това няма значение. Учителят не е длъжен да харесва жената на директора. А и никой не би поискал мнението му. Следователно нямаше значение. Но през тия осем-девет години, откакто тя идваше в Ъндършоу, той неведнъж си бе задавал неволно въпроса дали в нея няма нещо притворно. В един момент тя осъзна неговото значение за всекидневието на сър Артър; оттогава насетне полагаше усилия да бъде любезна с него. И повече от любезна. Докосваше сърдечно ръката му и дори по подобие на сър Артър го наричаше Уди. Той смяташе, че не е заслужила правото на подобна интимност. Самата мисис Дойл — както я наричаше неизменно дори и в мислите си — не би го нарекла така. Мис Леки усърдно демонстрираше колко е естествена, как понякога с усилие обуздава природната си топлота; но за Уд това изглеждаше като своеобразно кокетство. Бе готов да се обзаложи, че сър Артър вижда нещата по различен начин. Работодателят му често наричаше играта на голф «кокетство»; Уд обаче имаше чувството, че спортните игри са далеч по-откровени от повечето жени.