Нина Георге - Любов в Бретан

— Напускам — заяви задъхано тя.

— Браво на вас, мадам! Вървете си с Бога и го поздравете от мен. Кажете му да намине някой ден.

Емил изчака тежката дъбова врата да се затвори и ситните стъпки по чакъла на входната алея да се отдалечат. Познат шум.

След малко стана от старото кожено кресло и закуцука през дългия коридор и дневната с камината. На масичката за сервиране го очакваше простреляната купа със сметана. До нея стоеше буркан със захар, от който стърчеше дръжка на лъжица — същински пистолет. Емил намери телефона в кутията за хляб. Самият хляб бе сложен в шкафа за чисти кърпи, а кърпите бяха грижливо наредени в хладилника. Само кибрит нямаше никъде.

Паскал седеше в килера, силно притиснала колене към гърдите си, и се полюляваше ритмично. Въпреки болката Емил приседна до жена си върху студения каменен под. Познаваше Паскал от началото на живота си. Бе преживял разцвета ѝ, продължилия двайсет години връх на женската ѝ сила и красота, беше се наслаждавал на всеки час. Познаваше всички лица на жена си.

Помисли за острите ножове в кухнята. Не спираше газта на печката, не заключваше входната врата. Не искаше да погуби достойнството на Паскал, като я защитава от живота и от смъртта.

Смъртта — Ankou — беше странно нещо. Емил винаги се беше надявал да се насити навреме на живота и да не се притеснява от идването на Ankou. Защото всички пътища водеха към нея.

Обаче не стана така. Емил искаше да живее, повече от всякога! Вбесяваха го признаците на упадъка, студът в горската къща, чезнещата сила, паркинсонът. Каква нещастна съдба! Едва духът е достигнал своята зрелост и тялото започва да вехне.

Емил целуна жена си зад ухото — знаеше, че това ѝ харесва. Тя се закиска. Той се изправи с мъка и сложи на грамофона плоча на Мария Калас: гласът ѝ беше едно от малкото неща, които проникваха в съзнанието на Паскал, когато се оттегляше дълбоко в себе си.

Мариане спря силно изплашена. Срещу нея по горския път крачеше нервна жена и си мърмореше гневно. Мина покрай Мариане, без да я удостои с поглед.

След миг от гората се понесе оперна музика. Макар и с колебание, Мариане тръгна към звука. Прекоси поляна и се озова пред чудно имение: могъщи широколистни дървета, огромна тераса, обрасла с лози, каменни плочи, полукръгли прозорци… В подивялата зеленчукова градина и лехите с розови храсти избуяваха бурени.

Скоро Мариане забеляза, че по дърветата или на хладно в сенките са се настанили десетина котки, а в ъгъла на входната алея са се събрали няколко кучета.

Мариане обиколи къщата, докато гласът на Мария Калас изпълняваше зашеметяващи каденци.

— Ехо? Има ли някой? — опита се тя да надвика арията.

Появи се жена с табла в ръце. На таблата бяха наредени безброй чинийки.

— Бонжур! Аз съм вашата стюардеса за днешния полет на „Луфтханза“ от Рим до Франкфурт. — Непознатата се усмихна сърдечно. — Моля, затегнете коланите и не ги откопчавайте до края на полета.

Тя нареди чинийките с месо от омар върху каменните плочи, сякаш наливаше напитки на десет хиляди стъпки над земята.

Тази жена говореше на немски! От колко време не беше чувала родния си език?

— Колко… колко време ще летим? — попита Мариане.

Паскал Гоашон я дари с усмивка, която веднага отлетя.

— Нямам представа — отговори жално тя. — Почнала съм да забравям, разбирате ли?

Лицето ѝ изразяваше и радост, и тъга, но нищо окончателно. Паскал се обърна и започна да вика котките си да похапнат. Редеше име след име: Пети Шу — малката зелка, Фрамбоаз — малинка. Наведе се към Мариане и ѝ довери тайната си:

— Котките са души на починали и на вещици. Възможно е и да са живи, които се чувстват самотни и са изпратили котешката си душа да им търси дом.

Мариане последва жената в кухнята, където чакаше следващата табла. Веднага се сети, че това е закуската на кучетата, които бе видяла. Взе тежката табла от ръцете на непознатата жена и излезе след нея.

Паскал помилва една хрътка.

— Това е Мадам Помпадур. Основала е театър и порцеланова фабрика. Затова ѝ сервирам храната в севърски порцелан. Разбирате ли ме?

— Естествено.

— Официалните любовници — обясни поучително Паскал, докато хранеше кучетата. — Те били господарки на кралете. С вагината си са наложили повече правителствени решения, отколкото знаят историците.

— Разбрах — прошепна Мариане и се изчерви.

Червеникав пудел с отхапано ухо я подуши доверчиво.

— Това е Ан дьо Бретан, нашата кралица. Омъжила се за краля на франките, за да опази земята си. Създала „Къщата на принцесата“ с девет леки жени и четиресет почетни госпожици. Правителствен бордей.