Нина Георге - Любов в Бретан

— Още една дума — каза Мариане на Жанреми на дванайсетия ден.

Той тъкмо слагаше парчета тесто в ленени торбички и ги връзваше, за да ги пусне във врящата чорба, наричана „киг ха фарц“ — традиционна месна чорба с палачинки, волска опашка, смляно говеждо, пушено свинско, зеле и целина.

Мариане отмести настрана карфиола, с който се занимаваше. Тук го наричаха на галски „каолен флеур“. Доставяха им го от една нива край морето. Мариане вдигна бележника, в който се упражняваше, и зачете приготвените изречения:

— Тази детинщина с теб и Лорин… Трябва да сложиш край. Изпращай ѝ всеки ден цветя. Бъди мъж, а не… киселец.

— Искаш да не съм киселец? — повтори смаяно Жанреми, който се бе приготвил да издиктува на Мариане поредната задача. — Отбележи: свинската кръв се смесва с брашно, захар, грозде, сол, пипер и малко шоколад. Утре близнаците на Пол имат рожден ден и поискаха да им направим сладка кървавица, „зилциг“.

Мариане стисна зъби.

— Жанреми, не говоря за „зилциг“, а за Лорин!

— Второ: трябва да почистиш калмарите. Обели кожата, махни бодлите, вроговената човка и смукалцата.

Готвачът ѝ направи знак и Мариане побърза да му подаде купата с коркови тапи. Той ги добави в тенджерата с вече изчистените туби от калмари — коркът щеше да неутрализира белтъка, който правеше калмарите жилави, и бялото месо щеше да стане неповторимо крехко.

— Какво ще кажеш за цветята? — попита умолително Мариане.

— Не забравяй също да обелиш картофите!

— Напиши ѝ любовно писмо, чуваш ли!

Жанреми избяга в килера.

— Мадам, утре започва голямата лятна ваканция, а вдругиден половината Париж ще се изсипе в Бретан. Заспалите селца ще се превърнат в бръмчащи гнезда на оси; в заведението ще влизат гости, зажаднели за миди и омари. Няма да имаме почивен ден до края на август. Кога ще намеря време да пиша писма?

— През нощта — отговори с усмивка Мариане и добави нежно: — Малък киселяко!

Мадам Женевиев стоеше зад бара и се усмихваше с разбиране на думите на Мариане. Тъкмо проверяваше бутилките с питиета, излъсканите прибори, чашите и съдчетата за сол и пипер.

Мадам Женевиев благодареше на всички бретонски богини за тази жена. Мариане бе почистила хотела, непрекъснато переше и гладеше, справи се с тонове чаршафи, възглавници, покривки за маса и пердета. Тя събуди хотела за нов живот.

Женевиев провери копчетата на червената си рокля и опъна косата си назад, докато усети болка в слепоочията. Случайността се оказа права. Тази Мариан притежаваше сърце, толкова голямо, че вътре би могъл да се помести танкер. Собственицата на хотела много искаше и в нейното сърце да има толкова място.

Да, да, тя също беше имала такива моменти. Онзи мъж, онази любов, онази голота на съществуването, когато всичко останало изглеждаше маловажно, когато сърцето бе пълно до пръсване и достатъчно голямо да приеме целия свят.

После обаче… Случайността я наказа с гняв. Женевиев издиша шумно и излезе от ресторанта, за да отиде на кея. На терасата градинарите тъкмо садяха едногодишни цветя в керамични саксии и чистеха тревата около входа на хотела.

Лорин бе понесла голяма метла. Възнамеряваше да измете цялата тераса.

— Любов моя, любов моя — тананикаше тя, прегърнала дългата дръжка. — Обичам те, люби ме, сега, веднага. — Затвори очи и затанцува с метлата.

— Лорин!

Младата жена се стресна и изпусна метлата, която се изтъркаля между наредените саксии. Лицето ѝ пламна от срам.

— Какво ти става? Мечтаеш ли?

— Да, мадам. Мечтая за моя любим. Двамата сме голи и той…

— Млъкни! — изгърмя Женевиев.

Лорин вдигна метлата и я притисна до гърдите си.

— Върви си вкъщи да мечтаеш!

— Но там няма никой.

— И тук няма никой.

Внезапно Женевиев изпита съчувствие към младото момиче. Природата бе създала Лорин да завладее легиони мъже и да ги направи нещастни, а какво правеше тя? Сама се правеше нещастна.

Мадам Женевиев изтръгна метлата от ръцете на Лорин. В същия момент по улицата към пристанището се зададе старо рено.

Мадам Женевиев пребледня и притисна метлата до гърдите си.

От реното слезе мъж — едър на ръст, жилест, с джинси и бяла риза с навити ръкави. В младостта си е бил много красив; сега красотата му се бе превърнала в изразителност, мъжественост и сила.

— Това не е ли…? — пошушна Лорин и очите ѝ се разшириха.

— Той е. Върви в кухнята. Веднага — заповяда мадам Женевиев.

Лорин се подчини безмълвно.

— Какво търсиш тук? — попита Женевиев Еколие, без да погледне мъжа, който се движеше към нея предпазливо като нервно животно.