Нина Георге - Любов в Бретан

Мариане вървеше към морето и му пееше „Синът на луната“, една от най-хубавите фадо песни, които знаеше, изпълнена с копнеж и болка: една циганка умолява Луната да я дари с мъж, ала Луната иска като отплата първородното ѝ дете!

Жената намира своя любим, ражда им се дете. Кожата му е светла като хермелин, очите му са сиви. Циганинът се чувства измамен и убива жена си. Отвежда детето и го изоставя на един планински връх. То се разплаква и Луната се смалява, докато се превърне в сърп, за да му стане люлка.

Обвиняват майката и Луната: която дава нероденото си дете, за да получи мъж, не заслужава детето ѝ да я обича. А Луната няма право да е майка, защото не би могла да се грижи за същество от плът и кръв.

За какво ти е детето, Луна?

Никой обаче не обвинява мъжа, убил жена си от суетност, от страх и глупава гордост.

Винаги е така, каза си Мариане, докато вдигаше роклята си. Никой не обвинява мъжете. Винаги жената е виновна. Ако той не я обича, ако тя е твърде слаба, за да си отиде, ако роди дете, без да носи брачна халка — ние сме вечно виновният пол. Лотар уби живота и любовта, а аз не намерих сили да го обвиня. Какво направи с любовта ми, кажи? За какво ти беше тя?

Чувствата и мислите, които я изпълваха, стигнаха до устните ѝ, но не излязоха навън. Защо никога не бе посмяла да е откровена с мъжа си? Защо никога не бе поискала от него да опознае тялото ѝ и да уважава сърцето ѝ?

Мариане безпощадно обвини себе си в страхливост. Когато замлъкна, остана само шумът на морето. Тя направи още две крачки навътре; водата стигна до бедрата ѝ. Продължи да навлиза в хладната болка, докато стигна до корема ѝ и в лицето ѝ пръснаха солени вълни.

Морето беше като жив организъм, пяната приличаше на изкипяло мляко, а вълните посягаха към нея като лапи.

— Край с мен — пошепна Мариане.

Още една крачка. Лапите я хванаха здраво. Тя усети как кръвта ѝ пулсира, как диша, как вятърът се заплита в косата ѝ, а слънцето топли кожата ѝ. Представи си стаята с мидите, усети котарака между глезените си, видя лицето на Жанреми.

Днес за последен път виждаше морето. Усещаше го. Гледаше безкрайния хоризонт и чувстваше у себе си неизвестна досега безграничност. За последен път чуваше собствения си глас.

Така трябваше да бъде.

Кой го казва ?

В лицето ѝ пръсна солена пяна.

Да, кой го казваше?

Нима не беше свободна да прави, каквото иска? Би могла да го направи веднага. Имаше власт да реши кога ще свърши със себе си.

Мариане се завъртя, за да се наслади на суровата прелест на малкия плаж сред скалите.

Утре.

Мариане закрачи решително към брега.

Утре.

Ян Гаме обичаше да гледа Паскал Гоашон — вероятно причината беше, че и двамата бяха хора на изкуството и работата им не беше работа, а удоволствие. Ръцете на Паскал оформяха глината по начин, който можеше да се сравни само с грижите ѝ за градината и с готвенето.

Нищо, че тя готвеше само когато си спомнеше някоя рецепта. Паскал беше човек от плът и кръв, но понякога художникът не издържаше да гледа как старата му приятелка се забравя. Мъжът ѝ Емил и Ян се познаваха от вечерта, когато Емил и Паскал се влюбиха един в друг — това се случи преди почти петдесет години.

Ян почеса Мерлин, снежнобелия лабрадор ретривър. Това беше първото куче, което Паскал прие в дома си; последваха го безброй улични песове и котки. Имотът вече беше гъсто населен. От мястото си на терасата Ян видя Мадам Помпадур да гони земна пчела. Паскал даваше на кучетата, дори на най-жалките, имена на кралски метреси. Котките пък кръщаваше на плодове и зеленчуци — на слънцето до него се бяха разположили Мирабел и Пти-шоз, малката зелка.

— Муза ли? Наистина ли ме питаш дали Емил е моята муза? — повтори Паскал. Всички лунички под някогашното червено, сега млечнобяло боне се усмихнаха на Ян. — Аз работя с чувства.

Скулптурите ѝ често бяха двойки, които се протягаха една към друга; само понякога страстта им беше резултатна и двамата се прегръщаха. Обикновено двете просещи за целувка фигури оставаха разделени от няколко милиметра празно пространство, завинаги замръзнали в копнеж.

— Как е кракът на Емил? Наред ли е всичко? — продължи с въпросите Ян.

Какъв ужас: мозъкът на Емил, мъжа мечка, бавно се отделяше от тялото. Първо започна да трепери стъпалото му, после целият крак. Сега цялата лява половина на тялото трепереше и вършеше, каквото си ще, когато Емил забравеше да си изпие лекарствата.