Нина Георге - Любов в Бретан

Внезапно Мариане осъзна, че Женевиев крие роклите си, защото мрази спомените, втъкани в тях, но същевременно не е в състояние да се откаже от миналото.

Женевиев Еколие изпи шампанското си на три глътки, замахна и хвърли чашата в реката.

Объркана, Мариане се сви в леглото. Усмихна се, настани се точно в средата и само след секунди потъна в сън, сладък като сироп.

Последната ѝ мисъл беше толкова бегла, че едва успя да я задържи.

Какъв прекрасен ден.

Мариане се събуди преди изгрев-слънце. Не си спомняше друг път да е спала така дълбоко и непробудно. През цялата нощ се чувстваше на сигурно място и напълно спокойна. Погледна през прозореца и помириса морето.

Когато мина покрай празната рецепция, последва внезапния си импулс и взе една от старите, пожълтели от времето пощенски картички с изглед на хотела. Всички бяха облепени с марки.

Мариане написа адреса на съседката си Грете и спря. Искаше да ѝ благодари. Да благодари на Грете Кьостер, че е била до нея през всичките тези години. Да ѝ благодари за смеха и за домашните пантофи с пера от марабу, за позволението да присъства в живота ѝ. За пощенските картички от цял свят — Грете пътуваше, за да забрави любовта си към фризьора.

Той беше женен и през двайсетте години, когато спеше с Грете, всяка нощ се връщаше при жена си. Тя умря и след две седмици умря и той. Грете се възмути силно.

— Толкова го мъчи съвестта, че я последва дори и в смъртта!

„Благодаря ви за всичко. Защото сте такава, каквато сте“ — написа Мариане и пъхна картичката в джоба на престилката.

Намери табелата за крайбрежната алея само след стотина метра от лявата страна на улицата. Там беше и пощенската кутия и тя пусна картичката си.

Беше наясно, че това ще е последният ѝ знак за живот.

Шест километра до Порт Манех; там Белон и Авен се вливаха заедно в Атлантика. Дванайсет хиляди стъпки до края.

Мариане мина покрай стара къща от гранит с дълбоко надвиснали фронтони на прозорците — къщата беше стара като надеждата. После тясната пътека излезе от Кердрук и навлезе в здрачната гора. Дървета като колони на катедрала и възвишения, покрити с трева и храсти, се издигаха от двете страни на пътеката. Миризмата на гората се смесваше с чудния парфюм от водорасли, сол и пяна.

Гора, в която мирише на море.

Пътеката се стесни. По завоите висяха лишеи, калните локви ставаха все по-дълбоки. В края на една падина Мариане се натъкна на първия страничен ръкав на Авен. Тесен поток разделяше глинестото корито на реката и се насочваше към близкия хълм покрай високи като къщи, обрасли с лишеи скали.

Все едно бе попаднала в джунгла. Само небе, дървета, вода, земя и парещото слънце над главата ѝ.

Мариане пое дъх, после издиша.

И тогава изкрещя.

Нямаше представа колко време е продължила да крещи. Нямаше сили да спре. Крещеше при издишване и при вдишване, целият ѝ живот се натроши на парченца и крещенето ѝ помогна да ги изплюе всичките. Душата ѝ изхвърляше безцветна кръв.

Когато продължи пътя си, Мариане усети, че нещо е скочило от гърба ѝ. Нещо с остри нокти, впили се дълбоко в плътта ѝ. Страхът. Страхът бе паднал от нея и сега се носеше бързо през тревата, за да завладее следващия гръб. Зелената гора шумолеше и пращеше под стъпките му.

Никога не съм забелязвала, че живея, каза си Мариане.

Приливът пълнеше страничните ръкави с прясна солена вода. Миризмата на гората се промени.

Движенията на тялото ѝ разделяха времето. Мариане вече не се чувстваше чужда на това парченце земя. Сякаш се бе смесила с пръстта и разтваряше упоритите граници между човека и материята.

Върху кожата ѝ се събираше влага. Усещаше тялото си повече от всякога. Как мускулите треперят от необичайните усилия, как искат повече — да вървят, да се движат, да работят.

А после ароматът я удари в носа. Уникален аромат!

Дълбоко под нея, под светлите крайбрежни скали, стоящи тук от прастари времена, се плискаше морето. Мариане го чу. Помириса го. Вкуси сол на устните си и се влюби неспасяемо в гледката на това море.

Как само танцуваха светлините върху водната повърхност.

Мариане вървеше по старата пътека на контрабандистите. Преодоля стръмния бряг и се насочи на север. Пламенно се надяваше най-сетне да стигне до водата и да потопи ръце в безкрайната ухаеща морска шир.

Мариане пееше и вълните ѝ задаваха такта. Те се носеха към брега и се разбиваха в тесен, оформен като стълбище бял плаж между скали, обрасли с морска трева, ерика, диви цветя и жълтуга.