Нина Георге - Любов в Бретан

Докато стана на трийсет години, Ян се лекуваше от първата голяма любов в живота си. Всяка година намаляваше болката от раздялата с Рене, но минаха години, преди да изпита истински гняв срещу нея. Гняв срещу изневерите ѝ, които за нея бяха естествени и необходими като дишането. Започна да си прощава, че е бил с Рене.

Наистина ли съществуваше тази друга любов, вечната, златната, ежедневната? „Тужур л’амур“ (Toujours l’amour) — така се казваха червени вина, от които не се очакваше нищо особено.

Проклятие, помисли си художникът. Любовта ми липсва. Искам да бъда обичан. Да има лице, което ме гледа и ми се усмихва, защото съм до него. Ръка, която търси моята насън. Човек, който ще ме направи цял. Човек, чието лице ще видя последно, когато заспя завинаги. Човек, който е моят дом.

— Е, добре — промълви след малко Ян и си сложи очилата.

Ян Гаме имаше желание да нарисува нещо, което не е рисувал никога досега: лицето на жена, която го обича. Не бе в състояние да си представи как ще изглежда тази жена, осмелила се да извърши голямата глупост да се влюби в един късоглед художник.

Вдигна глава и видя Паскал да го гледа неспокойно и объркано.

— Кой сте вие, по дяволите? — попита сърдито тя.

— Рисувам ви — отвърна той и се опита да скрие болката си от объркването ѝ зад бодри думи.

— Да, скъпа, мосю Гаме е дошъл да ти направи портрет — обади се Емил, който се бе върнал от покупки.

Това го изтощаваше безмерно, откакто мистър Паркинсон се бе настанил в тялото му и заедно с мадам Деменц бяха станали четирима.

Паскал се разплака.

— Мадам Буве постоянно ми крещи, защото правя всичко погрешно…

Емил нежно приглади косата на жена си зад ушите. Тя бе минала седемдесетте, но с всеки ден изглеждаше по-млада. Лицето ѝ беше като на момиче, светлосините очи бяха бистри; изобщо не ѝ личеше, че понякога вижда света различно от останалите. Сега се бе върнала назад в миналото, към шестата икономка, силно претоварена от колебанията в съзнанието ѝ. Утре щеше да пристигне мадам Рок, седмата.

Емил се надяваше тя да е от друг калибър.

— Обичаш ли ме? — попита през плач Паскал.

Емил седна до нея, улови ръцете ѝ и кимна тържествено.

— Обичам те.

Паскал го погледна изненадано.

— О! А татко знае ли?

Емил кимна отново.

— Не понасям жени, които крещят — заяви енергично Паскал, опря ръце върху коленете на Емил и се изправи. Когато влезе в кухнята и видя кошниците с покупките, ръката ѝ отхвръкна към главата като подплашена птичка. — Трябва да подредя кухнята! — извика тя към двамата мъже.

Паскал грабна сламената шапка, която висеше до хладилника, пусна вода в мивката, намокри шапката и започна да бърше петната от прозорците. Емил докуцука до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Скъпа моя — пошепна нежно той.

Нямаше сили за повече.

Паскал се обърна към него и лицето ѝ грейна.

— О, боже, колко съм глупава — пошепна тя и нахлупи на главата си мократа шапка. По бузите ѝ потекоха вадички мътна вода. Паскал намери гъбата и отново затърка прозореца в същия ритъм, в който тананикаше. Одата на радостта.

Ян погледна към Емил. Той вдигна рамене и се присъедини към тананикането на Паскал. Съпрузите бавно затанцуваха из кухнята.

Ето я ежедневната любов, помисли си Ян. „Тужур л’амур“, която отнема горчивината на болката.

Следващият ден не беше утре. По-следващият също.

Вече единайсет дни Мариане се будеше малко преди изгрев-слънце и прекосяваше магичната гора на път към морето. С всеки ден се чувстваше по-силна; умората от живота постепенно я напускаше.

Слънцето позлати кожата ѝ, морето направи очите ѝ още по-светли. Много рядко усещаше болка в коляното.

Всяка сутрин влизаше боса в пенестите вълни, ала необяснима за самата нея упоритост всеки път отмиваше желанието да им се отдаде.

Веднъж беше заради черния вестфалски хляб с трици, който бе обещала да опече за Жанреми вечерта, докато двамата провеждаха уроците по френски. Само след ден даде съгласие да го придружи на пазара за биопродукти в Трегунк.

После пък се състоя поредният концерт и Лорин настоя двете да отидат заедно в свободната си вечер. Освен това, щом веднъж бе дошла в Кердрук, не би било зле да разгледа остров Рагенез срещу северния край на плажа Таити — при отлив дотам се стигаше пеша.

Тъкмо там двамата влюбени от романа на Бенуа Гру „Сол по нашата кожа“ [17] Романът „Сол по нашата кожа“ на френската писателка феминистка Бенуа Гру, родена през 1920 г., излиза през 1988 г. и първоначално е обявен във Франция за порнографски заради подробно описаната страстна любов между парижка интелектуалка и прост бретонски рибар. По-късно романът става признат литературен бестселър. — Бел. прев. за първи път бяха спали заедно.