Нина Георге - Любов в Бретан

— Искам да видя къде ще се настаняват бъдещите ми гости — отвърна той с глас, тъмен като мажорен акорд. — Разбрах, че хотелът ще отвори отново.

— Е, добре. Видя ли го вече?

— Геновева, моля те… — Погледът му се плъзна по неподвижното ѝ лице.

Мадам Женевиев притисна метлата още по-силно, изправи гръб, вирна брадичка и си влезе в Ар Мор.

— Геновева! — извика подире ѝ Ален. Нежно.

Мариане се подаде от ъгъла и веднага се отдръпна.

Нямаше намерение да шпионира. Влезе през задния вход и подаде букетчето мащерка на Жанреми.

— Днес каза ли поне една мила дума на Лорин? — попита тя уж небрежно.

Жанреми ѝ връчи кофа с миди и ѝ обясни как да почисти полепналите по тях водорасли.

— Казах ѝ, че е красива.

— Не си ѝ казал, киселяко.

Жанреми промърмори нещо неразбрано и раздруса тенджерата с вече почистените и задушаващи се в мускадет, масло и лук шалот черни миди.

— Видях някакъв мъж. Познаваш ли го?

— Хмм… — изръмжа Жанреми. — Ален Поатие. Живее оттатък, в Розбрас. Негова е конкуренцията.

Нареди мидите върху плато, отдели неотворените, прецеди отварата в малка тенджера и я поръси с брашно.

Мариане му подаде шафран, сметана и крем фреш, за да ги добави към соса. Все още мислеше за кратката среща, която бе наблюдавала.

Нищо не е толкова студено, колкото сърце, което преди е пламтяло в огън.

Ален Поатие не е само конкуренцията, разбра тя. Той беше мъжът, оформил лицето на мадам Женевиев така, че да показва вълнение само нощем, никога пред свидетели.

Мариане се запита дали щеше да носи друго лице, ако бе успяла да накара собствения си мъж да я обича, да я уважава или поне да ѝ подари едно-единствено цвете.

Минаха седмици. По време на ранната си утринна разходка до морето Мариане изрецитира всички синоними на сиво, което междувременно беше научила. Тъжно, хермелиново, безлично, коренисто… Бретонците бяха създали стотици имена за сивото в небето и водата. Те имаха земя, където човек изпитваше желание да върви и само да върви и забравяше колко е късно; после забравяше къде си е оставил колата, а накрая забравяше живота си и никога не се връщаше.

Мариане не се насищаше да обикаля по пътеките на Финистер, да броди из гъстите гори и по плажовете, да прекосява поляни с диви цветя и да се катери по крайбрежните скали.

Пътищата бяха тесни и с много завои, каменните къщи — стари и устояли на безброй бури; повечето прозорци бяха обърнати навътре към сушата.

Близо до Кердрук се намираше селцето Керамбай. Там Мариане видя нива със златна пшеница, насред която се издигаше менхир, а житните стръкове се полюляваха около него като вълни под напора на неспокойния западен вятър. Мариане си спомни какво ѝ бе разказал Пол за тези магически камъни с човешки ръст: по Коледа менхирите отивали на брега, за да пият от морето. В напуснатите от тях дупки били скрити съкровища. Само най-бързите успявали да ги изровят — след дванайсетия удар на камбаната камъкът ги погребвал завинаги.

Мариане тъкмо се приближаваше към Кердрук от изток през гората, когато чу изстрел. Той отекна в ушите ѝ, а после се възцари смъртоносна, подла тишина.

Емил Гоашон чу краткия остър пукот откъм кухнята и веднага разбра, че е изгубил поредната икономка.

Извади последната кибритена клечка от кутията, потърка я с треперещи ръце и поднесе пламъчето към бретонската ябълкова ракия.

Вратата на библиотеката се удари с все сила в етажерката, където бяха наредени всички томове на Монтескьо. Пламъчето угасна.

— Това е чудовищно! Тя се опита да ме застреля!

— Това беше последната клечка кибрит.

— Аз просто правех сливов пудинг, мосю, и ѝ казах: мадам Паскал, бихте ли ми подали канелата, моля? И какво направи тя? Щеше да ме застреля като краставо куче!

— Как сега ще си изпия ракията?

— Как понасяте този живот, мосю? Десетки животни със сплъстени козина, пълни с въшки, трикраки улични песове и еднооки котки. Тя ги храни в най-хубавите ви съдове! Това е чудовищно, мосю!

— Имате ли клечка кибрит, мадам Роше?

Знаеше какъв е източникът на този неприятен шум: при младите жени красотата заменя духа, при старите жени духът заменя красотата. За съжаление, при мадам Роше едно нищо бе заменило друго нищо.

— Онова, което се случва в тази къща, е безбожно, казвам ви! Безбожно!

— Набожността произтича от желанието на всяка цена да играем роля в света — обясни спокойно Емил.

Икономката зяпна и устата ѝ заприлича на капан за мишки. Кафявите очи си останаха все така остри — нито една капка душевна топлина не замъгляваше погледа ѝ.