Нина Георге - Любов в Бретан

— Скучна е!

— Не мога да повярвам, че не желаете да слушате повторно нашите прекрасни бретонски истории.

— Така трябва, ноно — обясни строго Лизет и дръпна силно един косъм от ухото му. Бившият войник от Чуждестранния легион дори не трепна, докато петгодишната му внучка грижливо обезкосмяваше ухото му.

— Какво искате да чуете тогава? — попита примирено Пол.

— Историята за Ис — отсече Осеан.

— Историята за морската принцеса Дахуд.

— За златния ключ.

— И как градът потънал в морето.

Дахуд. Близначките бяха влюбени в нея. Пол им бе разказвал много пъти историята за потъналия град Кер Ис в залива на Дуарненез, като се опитваше да избегне пикантните детайли около феята Дахуд. Особено как сменяла любовниците си всяка нощ.

— Kement-man оа d’ann amze… — подхвана отново Пол. — Историята се случила по времето, когато римляните започнали да строят пътища в Арморика. От Карнак до морето, чак до залива на Дуарненез, и днес минава един от старите римски пътища. Този път завършва в морето. Някога обаче е водил към най-големия, най-красивия град на света, Ис. Някои го познават като Атлантида.

— Кой знае, може би римляните просто са искали да си купуват прясна риба направо от брега? — попита съвсем тихо Осеан.

— Ами ако не е било така? — отговори ѝ също така тихо Пол и момиченцето кимна сериозно.

— Могъщият и мъдър крал Градлон построил град Кер Ис, града на дълбините, за любимата си дъщеря Дахуд. Принцеса Дахуд била дъщеря на фея, която кралят обичал много силно; тя заповядвала на водата и огъня. Дахуд не позволила да я кръстят, защото щяла да изгуби магическата си сила.

— И ние не сме кръстени! — извика Лизет.

Мили боже, помисли си Пол.

— Диги и железни порти защитавали града от морските приливи. Само цар Градлон държал Златния ключ за шлюзовете и винаги го носел със себе си — иначе някой можел да отвори портите през нощта и да пусне прилива. Катедрали и златни къщи, сребърни кули и диамантени покриви — блясъкът на града озарявал сушата далеч навътре. Всеки гражданин живеел като крал, децата ходели на училище и…

Пол разказваше историята на Дахуд съвсем свободно. Нямаше как да избегне само един важен детайл: една нощ Дахуд откраднала златния ключ от верижката, която баща ѝ носел на шията си, за да пусне в града любимия си, а той, идиотът, отворил портите в най-неблагоприятното време и градът бил залян от морето.

— Крал Градлон препуснал с жребеца си по вълните и в последния момент успял да издърпа Дахуд на седлото. Ала морето поискало своето и отвлякло Дахуд.

— Каква подлост! — възмути се Лизет.

— Тотална гадост — подкрепи я Осеан.

— Ще ни направиш ли крампоуез, ноно? Палачинки с нутела?

— Днес правя за вас всичко, което желаете, мои малки феи!

Двете близначки бяха единствените жени, на които бе готов да даде всичко, винаги. Ще ги натъпче с палачинки, докато се пукнат.

— Мразя, когато разказваш такива истории на децата. Нали знаеш, че не бива да им говориш на бретонски! — провикна се глас от къщата.

Пол затвори очи.

— An hini n’eo ket baith en e benn a zo bailh en e revr — промърмори той. Който не е жигосан на главата, е жигосан на задника.

Нолвен издърпа чашата с ламбиг от ръката му и нареди на близначките да се приготвят за лягане. Даде на Пол ключовете от колата му и го изпрати с думите:

— Гледай да паднеш в някой ров! Това ще ме зарадва.

Повярвала, че дядо ѝ ще умре, Лизет се разплака. За да покаже сестринска солидарност, Осеан също ревна.

— Видя ли каква я свърши пак! — изфуча Нолвен.

Доведената дъщеря на Пол не го обичаше. По-точно се отвращаваше от него. Разликата беше съществена.

И той не я обичаше, но не я мразеше — все пак тя беше майка на близначките, най-скъпите му същества. Майка ѝ Розен беше великолепна жена, истинска лъвица. Според Нолвен Пол имаше два големи недостатъка: миналото му в Чуждестранния легион и фактът, че не ѝ беше роден баща. И двете бяха непроменими, затова и отношенията им си оставаха все така лоши.

Пол и Розен се съобразяваха с Нолвен и така и не заживяха заедно. Връзката им продължи четиринайсет години, цели десет години бяха женени. После се появи онзи хлапак и всичко свърши.

След развода, при който Пол не ѝ направи никакви спънки, Розен се погрижи бившият ѝ съпруг редовно да вижда близначетата, за което той ѝ бе дълбоко благодарен.

Нолвен много бързо осъзна практическата полза от тази уговорка. Пол беше много подходящ за детегледач и не ѝ струваше нищо. Тя определи правилата: никакво говорене на бретонски, никакви бретонски истории, песни, пословици и прогнози за времето. Момиченцата ѝ са французойки. Точка. С голямо удоволствие би поставила в дома си табелите, които висяха някога в училищата: Забранено е да се плюе на пода и да се говори бретонски. Който нарушаваше наредбата, го наказваха позорно — окачваха на шията му дървена обувка.