Нина Георге - Любов в Бретан

— Тогава тя направи нещо… — Пол стана и сложи ръка върху лакътя на Симон.

— Страхотно.

— Не мога да го направя като нея. Имах чувството, че нещо излезе от мен. Някаква сянка. Не знам. А после… Вече не ме болеше толкова. В ръцете ѝ има нещо.

Симон кимна бавно.

— А аз ѝ разказах за морето. Не знам защо. Тя слуша със сърцето. Влизам в пристанището, тя ми маха от прозореца. Никой никога не ми е махал. Откакто тя е тук, сушата ми е приятна, разбираш ли? Мариан е като морето, само че се намира на сушата.

Пол седна отново срещу Симон.

— Дяволите да го вземат, остаряваме — прошепна той, поглади отново голата си глава и посегна към шампанското.

След няколко дни Мариане срещна Паскал за втори път и видя в ръцете ѝ мъртъв гарван.

— Това е подарък — пошепна ѝ Паскал и посочи към небето. — Тя все още ме обича.

Мариане изпита любопитство. И загриженост. Тъкмо поради това бе дошла отново в имението на семейство Гоашон: Жанреми бе нарекъл Паскал „откачена коза“ и получи оглушителна плесница от мадам Женевиев.

— Тя не е лудата от гората, тя е dagosoitis — добрата вещица!

Добра вещица. Мариане попита защо мадам Гоашон говори немски и Женевиев ѝ разказа, че Паскал работила дълги години като стюардеса, летяла първо между Франция и Германия, а после и по целия свят. Когато е с ума си, говори шест езика, сред тях руски и японски.

— Гарваните са пратеници от другия свят — обясни замечтано Паскал. — Този падна точно пред краката ми. — Отново вдигна поглед към блестящото небе. — Майко Луна, ти си най-мъдрата, ти си земята и небето, светиш на всички диви и свободни. Поздравяваме те, майко… — затананика тихичко тя.

Без да спре да тананика, Паскал отиде в задната част на градината. Около старата каменна къщичка, където държаха всякакви непотребни вещи, цъфтяха десетки червени рози.

Мариане забеляза под един розов храст буркан с капачка. Отначало си помисли, че вътре има змия, после разбра, че е пъпна връв.

Паскал ѝ връчи мъртвата птица. Перата ѝ бяха меки като коприна. Паскал коленичи тромаво на земята и посегна към малка лопата. Изкопа дупка, пусна пъпната връв в земята и засипа дупката.

После направи нещо, което стресна Мариане. Изрисува с пръст три преминаващи едно в друго пламъчета — почти точно изображение на белега на гърдите ѝ!

Паскал се изправи и Мариане забеляза, че замечтаността в очите ѝ е изчезнала. Сега в зениците ѝ се четяха ум и будност.

— Сигурно ме смятате за странна — подхвана тихо тя.

— Смятам ви за много особена.

— Нима особена не е просто друга дума за странна?

— Немският ви е добър, но не чак толкова — парира я умело Мариане.

Паскал се засмя.

— Ясно. Хайде, дайте ми пернатото!

— Какво… какво направихте току-що?

Паскал хвърли поглед към прясната купчинка пръст.

— А, това ли? Стара традиция. Жена от селото ми донесе пъпната връв на новородената си внучка. Когато вещица зарови пъпната връв на детето под розов храст, човек може да е сигурен, че малкото ще е с хубав глас.

— Наистина ли става така?

Мариане си спомни колко пъти бе придружавала баба си, за да ѝ помага при раждане у дома. Обикновено хвърляха пъпната връв в камината, за да не я грабне котката.

Паскал се усмихна развеселено.

— Зависи. Онова, за което копнеем силно, често става действително, нали?

През обраслия с бръшлян прозорец Мариане видя Емил да седи пред масивното си писалище и да чете. Той вдигна глава, ала с нищо не показа, че се радва да я види. Посвети се отново на книгата си, без да ѝ кимне.

— Не знам — отговори тъжно Мариане. — Никога не съм се надявала много.

— О, бедната! Добре е, че най-сетне сте тук. Ние постоянно се надяваме. На всичко. Това ни е в кръвта.

Паскал остави гарвана върху разклатената градинска маса и го покри със салфетка.

— Тази страна… Знаете ли, бретонците много държат на суеверията си. Затова понякога се чувстват по-важни от другите народи. Тук се намираме на края на света, ние му казваме на бретонски или келтски „пен-ар-бед“, тук слънцето залязва и навсякъде се усеща полъхът на смъртта — Анку. Вътре в нас постоянно цари полусянка. Ние обичаме тайнственото. Различното. Зад всеки камък и зад всяко дърво се надяваме да намерим чудо.

Паскал влезе в кухнята, която сигурно е била модерна през 30-те години на XX век.

— Искате ли кафе?

— Аз ще направя — предложи Мариане.

Наля вода в емайлирана тенджерка и напълни каната с кафе. Паскал ровеше в шкафовете и чекмеджетата.