Нина Георге - Любов в Бретан

Пол целуна момиченцата за последен път днес, затвори внимателно вратата и изсъска гневно:

— Hep brezhoneg Breizh ebet! — Без бретонски няма Бретан. А без Бретан няма родина.

Мили боже, каква жажда го мъчеше!

Костваше му много усилия да пусне ръчната спирачка. Винаги соленият, винаги влажен въздух причиняваше ръждясване. Най-сетне успя.

На път обратно към Кердрук Пол видя Мариане да върви по отсрещната страна на улицата. Намираше я много симпатична. Свали прозореца на колата.

— Пак ли се скитате из Бретан?

Тя не отговори веднага. По недоглеждане бяха попаднали сред състезаващи се колоездачи. Възрастни господа в неонови трика бяха изкачили възвишението и сега хвърчаха надолу. Поздравите им звучаха непринудено.

За момент Пол видя върху лицето на Мариане дълбока тъга. Много скоро обаче тя му се усмихна отново. Усмивката ѝ беше омагьосваща. Тя беше като Бретан — тук зад всяка красива фасада дебнеше пропаст, понякога дружелюбна като Мариане, друг път излъчваща омраза като Нолвен.

Пол се запита какво крие Мариане. Даде газ и ѝ махна. В задното огледало видя как по момичешкото ѝ лице отново се плъзна онази необяснима далечина — сякаш бе изгубила нещо, но не знаеше какво.

Пол се нуждаеше от отклоняване на вниманието. Прекоси двора Кербуан, профуча покрай обърнатата гребна лодка на Симон, мина през зеленчуковата градина и спря пред задната врата. Симон седеше на прага, традиционно издигнат с две стъпала, за да не позволява на злите джуджета, наричани „кориганс“, да влизат в къщата, и пушеше.

— Здрасти, стари приятелю — кимна Пол. — Имаш ли нещо за пиене?

— Младо или старо?

— Каквото и да е, само да е по-старо от мен.

— Трудно ще го набавя.

Изпиха първата бутилка Côtes du Rhône мълчаливо. Пол само изръмжа в знак на благодарност, когато Симон му поднесе багета, солено масло и pâté — пастет — с пипер върху дървена чиния. Както винаги Симон изряза кръст в долната страна на хляба.

Втората бутилка — Hermitage — развърза езика на Пол.

— Evit reizhan ar bleizi, Ez eo ret o dimezin — заговори той на бретонски. (Опитомих вълчицата, като се ожених за нея.) — Защо, защо се ожених за Розен! Ако не бяхме сключили брак, нямаше да я изгубя. Аз съм овча глава!

— Прав си. Da heul bleiz ned a ket an oan — отговори Симон. (Само че овцата не тича след вълка.) — Особено когато вълчицата си има нов.

Тези думи може и да не изясниха докрай любовната мъка на Пол по Розен, но казаха най-важното.

Симон нави галети [18] Солени палачинки с царевично брашно. — Бел. прев. с козе сирене, смокини и масло, запали газовата печка и ги пъхна вътре. След пет минути бяха готови. Ядяха ги направо с пръсти. В момента приборите бяха твърде опасни.

— Наистина ли съм прекалено стар за тези работи? — попита Пол при третата бутилка.

Съгласните му плуваха върху червените вълни във водната чаша.

— За какво да си стар? За пиене? Човек никога не е стар за пиене. Само е прекалено млад. Yar-mat. Наздраве. — Двамата се чукнаха.

— За жените. Питам дали не съм прекалено стар за жените. — Пол поглади голата си глава.

— N’eo ket blev melen ha koantiri, A laka ar pod da virvin — отговори след малко Симон. (Тенджерата не завира заради русата коса и красотата.) Той се оригна тихо.

— Прав си, важен е характерът… или нещо подобно. Аз харесвам всички жени — тъмни, дребни, дебели, грозни, но нито една не ме иска! Каква е причината? Да не би характерът ми да е в повече?

— Прекалено си красив за тях, глупчо — обясни Симон и Пол най-сетне се засмя.

Вложи в смеха цялата си болка от раздялата с Розен и отношението на Нолвен. Симон се изправи и излезе, олюлявайки се. Върна се с бутилка шампанско.

— Съвсем младо. Малолетно — обясни той, запъвайки се, и постави бутилката Pol Roger пред Пол. Наляха шампанското в чисти водни чаши.

— Забранено е да се плюе на пода и да се говори бретонски — изгърмя гневно Пол.

— Точно така! — потвърди Симон.

Двамата се наведоха и плюха върху кухненските плочки.

Пол изпразни чашата с три големи глътки и се наведе през масата към Симон.

— Тази Мариан… — подхвана той.

— Хмм… — промърмори Симон.

— У нея има нещо, което ме кара да се чувствам млад. Каквото и да мисля и да чувствам, все е добро. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Не.

— Случи ми се да стоя до нея, докато гладеше салфетките на терасата, на слънце, и без да искам, ѝ разказах всичко. Просто всичко.

— Какво по-точно е всичко?

— За Розен и за войната.

— И какво?