Нина Георге - Любов в Бретан

— Защо мъртвите идват при нас точно на Самхайн? Сигурно… сигурно искат да ни дадат съвет?

Мариане мислеше за баба си. И за баща си. Много искаше да ги види и да поговори с тях. Паскал я гледаше сериозно.

— Не е лесно да влезеш във връзка с душите от другия свят. Това не е като да се обадиш по телефона. Някои от нас ги чуват със сърцето си. Други се нуждаят от друид или от вещица.

Емил докуцука от къщата с табла в ръце. Носеше студена вода с мед и този път бе поставил върху таблата три чаши. С мъка стигна до желязната масичка под старата ябълка, отрупана с вече зачервени плодове, и кимна кратко на Мариане.

Паскал отиде при него, прегърна го и затвори очи.

Мариане отново усети колко достойни един за друг бяха двамата в любовта си. В сърцето ѝ се надигна нежна привързаност.

Паскал помилва неподвижното лице на мъжа си и продължи да говори:

— Когато някой има проблем с тукашния и другия свят, вика друид. Нали знаете, хората имат много проблеми: един с жена си, друг с демони, трети с разстройство. Друидите съхраняват старото знание. Някога и племенните водачи търсели съвета им. Все едно дали ставало дума за религия, морал или практически въпроси — друидите винаги имали отговор.

— Имало ли е и жени друиди?

— О, разбира се, жените ставали жрици. Обичайно било да пратят някое момиче за два сезона при жрица, която да го обучи за гадателка, лечителка или друидка. Само че при едно условие: момичетата трябвало да изберат дали ще живеят като жрици, или ще се омъжат и ще останат завинаги със съпруга си. Любовта и мъдростта се изключват взаимно.

Паскал целуна Емил и той се оттегли в беседката, без да каже дума. Жена му откъсна едно глухарче.

— Всяка жена е жрица — обясни важно тя. — Всяка. — Обърна се към Мариане. Виолетовите ѝ очи бяха бистри като вода. — Големите религии и техните пастири са отредили на жената място, което не ѝ подобава. Смятат я за човек втора класа. Богинята станала бог, жриците били обявени за курви, а жените, които не пожелали да се подчинят — за вещици. Особеното у жената, способността ѝ да предчувства бъдещето, умът ѝ, лечителските способности, чувствеността ѝ — всичко това е било и продължава да бъде унижавано.

Паскал се изправи и започна да изтупва пръстта от работния комбинезон.

— Всяка жена е жрица, но само ако обича живота. Ако омагьосва и себе си, и свещените за нея хора. Време е жените да си спомнят какви сили са заложени у тях. Богинята мрази пилеенето, а жените често се пилеят.

Двете влязоха заедно в хладната сенчеста кухня. Мариане приготви храната на кучетата и котките и внимателно разпредели рибни и месни филета върху тънките порцеланови чинии. После излезе навън, плесна с ръце и извика:

— Уважаеми дами и метреси, скъпи плодове и зеленчуци, заповядайте на масата!

Нареди чинийките и глутницата се нахвърли върху храната като пирани върху откъснат крак. Мариане забеляза своя приятел, оранжево-белия котарак, и се засмя. Козината му блестеше като излъскан мрамор.

— Това тигърче си няма име. Защо?

Паскал облегна глава на рамото ѝ.

— Той е пътник — пошепна тя. — Само някоя бродеща душа може да му даде име. — Обърна се и погледна пронизващо Мариане. — Нали?

Мариане потрепери.

— Да — кимна тя и доби съвсем тихо: — Стига душата да знае накъде се е запътила.

— Благодаря, че не се отвращавате от мен — промълви Паскал.

Внезапно лицето ѝ се озари от радост.

— Ян! — извика тя, изведнъж отърсила се от меланхолията.

Разпери ръце и се затича към художника. Ян я прегърна сърдечно. Мариане усети как по необясними причини се изчерви. Скри мръсните си ръце зад гърба и за един абсурден миг си пожела да не е облечена в този безформен работен комбинезон, със сламена шапка на главата и зелени петна по лицето.

— Ян, това е Мариан, новата ми приятелка. Мариан, това е Ян, най-старият ми приятел.

— Бонжур — прошепна задъхано Мариане. Какво ѝ стана изведнъж?

— Здравейте, Мариан — промълви Ян.

Двамата замълчаха. Само се гледаха. У Мариане всичко утихна. Не мислеше за нищо.

— Какво става, да не се вкаменихте?

Той беше по-висок от нея и тя видя в очите зад стъклата на очилата морето. Устата — две красиво извити вълни, хвърлени една върху друга. Трапчинка на брадичката. Безброй дълбоки бръчици, разпръскващи се като лъчи от светлите му очи към бузите. Очи, които ѝ се усмихваха и я привличаха.

— Време е да си вървя.

Мариане положи много усилия, за да не побегне панически към къщата. Усети как на лицето ѝ изгря глупава неудържима усмивка; бързо я скри с ръка, сведе глава и се отдалечи.