Нина Георге - Любов в Бретан

Преоблече се бързо. Изкушаваше се да си отиде, без да се сбогува, но се сети, че е оставила чантата си на терасата. Трябваше да си я вземе.

Върна се при Паскал и Ян със сковани стъпки.

Не посмя да погледне Ян и посегна към чантата си с трепереща ръка. Несръчните ѝ пръсти хванаха само едната дръжка, чантата се отвори и любимата ѝ плочка с изображение на Кердрук падна на земята.

Ян я вдигна и я обърна към светлината.

— Господи, това е…

Смаян, той прочете надписа.

— Това е от първите ти плочки с Кердрук, нали, Ян? — извика Паскал.

Ян подаде плочката на Мариане. Тя посегна да я вземе и пръстите им се докоснаха. Усети лек топъл токов удар и когато погледна в очите му, разбра, че и той е изпитал същото. Мариане притисна плочката до гърдите си, сбогува се набързо и си отиде.

На следващия ден Мариане не посмя да отиде при Паскал и Емил, въпреки че бе обещала. След обедната смяна се качи в стаята си и заходи нервно напред-назад. Оранжево-белият котарак седеше на прозореца и я наблюдаваше. За момент Мариане видя отражението си в голямото огледало над скрина. Не беше красива. Не беше елегантна. Беше само стара жена сред чужди хора. А онова, което се случи с този… Ян. Името му е Ян.

Усещаше тръпки в корема, докато мислеше за лицето му, за топлата му длан. Не познаваше това чувство. Някакво сладко безпокойство, мъчително. В гърдите ѝ се пукаха мехурчета.

— Какво всъщност правя тук? — запита се тя, обърната към стаята.

Някогашното желание да умре се бе превърнало в нещо друго, много по-банално: тя бе избягала. Офейкала. Не беше ли време да се обади на Лотар и да му каже…

Дано Лотар повярва, че съм мъртва.

Какво да му каже? Няма да се върна. Искам развод. А после какво? Ще прекара живота си като кухненска помощница в ресторант. Докато остарее и започне да изпуска тенджерите. С приятелка, която е вещица и често забравя коя е Мариане. Да, беше ѝ много приятно да говори и да слуша родния език. Копнееше за приятелка.

Приятелка като Грете Кьостер. Мариане съжаляваше дълбоко, че никога не се е доверявала на Грете, както ѝ се доверяваше тя. Но кой знае, може би приятелството беше най-търпеливата от всички любови. Грете никога не настояваше Мариане да ѝ се довери; тя бе приела, че Мариане не смее да казва как се чувства. Ценеше я като слушателка и не се опитваше да я убеди да остави съпруга си. „Който страда и не променя нищо, значи има нужда от това“ — не бе казала нищо повече. Мариане се почувства засегната и ѝ заяви, че не е толкова просто. Понечи да ѝ обясни как се е стигнало дотам да отлага раздялата година след година, как няма сили да се измъкне от живота, който сама си е избрала. Ала веднага усети колко блудкаво звучаха обясненията и се отказа.

Мариане недоволно подръпна косата си. Това не беше прическа, това бяха увиснали кичури. Отвори гардероба и прегледа оскъдния си запас от дрехи: няколко евтини блузки и тениски, два панталона и практично бельо, платнени обувки и две затворени нощници.

После подложи на щателен оглед лицето си и годините, отпечатали се върху него. Отвесната бръчка към носа. Бръчките около очите и устата. Безброй лунички — дано повечето не са старчески петна. А шията, шията…

Нямаше как да го промени — тя беше една стара жена. Но нима това означаваше, че няма право да копнее за малко красота?

Само след час, развълнувана като момиче, Мариане седеше във фризьорския салон на Мари-Клод в Понт-Авен. Дори не помисляше, че именно онези странни мехурчета от сладко безпокойство са я завели там.

Мари-Клод огледа изпитателно дългата сиво-кафява коса на Мариане.

— Само ѝ придайте хубава форма — предложи плахо Мариане.

— Хмм… Бих казала, че косата ви има нужда от пълна промяна. Крайно време е.

Фризьорката повика помощницата си Юма и ѝ даде няколко бързи указания, които останаха неразбрани за Мариане. Тайно в себе си тя се надяваше да не излезе оттук със същите ситни червени къдрички като Мари-Клод — с тях фризьорката изглеждаше точно като кученцето си Лупин, излегнало се в елегантната си кошничка на подиум близо до касата.

Мариане затвори очи.

Мина почти час, преди да ги отвори отново. Юма вече издухваше със сешоар новата ѝ фризура. Мари-Клод чистеше въшките на едно от местните селски момчета и разговаряше с Колет, която седеше на третия стол и друга фризьорка скъсяваше бретона на снежнобялата ѝ коса. Красивата галеристка носеше костюм с цвят на сьомга, бели ръкавици от кожа на питон и отворени бели обувки с високи токове. Като видя, че Мариане я гледа, вдигна наздравица с любимия си коктейл.